Цветана Манева | Interviewto

Цветана Манева - Кралицата

Интервю Театър

Разговор за началото, края, смирението, съпричастието, възнаграждението, живота, сцената, работата, любовта, свободата, желанието да си необходим. Разговор за всичко онова, което е Тя. Кралица на сцената. И на живота.

Цветана Манева - Кралицата


Влизаме в театър "Азарян" на пръсти. Залата е празна и полутъмна. Въпреки че някъде в бекстейджа все още се работи по декора, почти не се чува шум. Всички, най-вероятно дори неизказано, пазят тишина, когато тя е там. Седи на първия ред, на местата за публиката. В едната си ръка държи кутия с цигари и запалка, другата е отпуснала върху скута си. Чака ни. Преди нас е дала още едно интервю за телевизия. Отдавна съм разбрала, че е звезда не само заради класическата си красота и безспорния талант. Тя притежава изключителна самодисциплина и очаква от другите почти колкото от себе си. Поздравяваме се и сядам до нея. Говорим си. Яна снима. Толкова дълго съм се готвила за първото си интервю с нея, а не я питам дори наполовина това, което искам. Около две-три минути след разговора Яна продължава да я щрака. И тя отдавна се е готвила за тези снимки. Цветана се движи, за да намерят най-добрата светлина. Тогава разбирам, че залата не е полутъмна, а е полусветла. Защото светлината е тя.


Цветана Манева в Интервюто.
 

В кой момент от кариерата си започнахте сама да избирате това, което да играете?

Първо, винаги съм искала. А започнах тогава, когато системата позволяваше. В държавния театър до 90-та година беше невъзможно, защото ни разпределяха за роли. От 90-та година насам аз си ги избирам. Играя само това, което искам. Което много искам.

Каква трябва да е една роля, за да я поискате?

Да не се повтаря с нещо, което съм правила, да е провокативно за мен, да е изпитание, да преодолявам нещо, да донаучавам, да е нещо, с което да проверя възможностите си, да разширя лимита си.

Аз съм човек, който обича да напуска лимита си, защото никой не знае колко и какво може. За да разбере, трябва да опита.

Това е моето движение - че се опитвам. 

Случвало ли се е да грешите в избора си на роли, на режисьор..?

Не. Разбира се, оценката на успеха не е само в крайния резултат. Всички се надяваме той да е прекрасен по принцип. Аз се интересувам от самия процес на работа. Той трябва да ми донесе нещо ново, да е взискателен към мен, защото аз съм взискателна към себе си и това ми дава свободата и правото да бъда взискателна към другите. И едно плътно съществувание ми е, докато работя. То ми е урок, предоставен от съдбата. Да те потърсят, да ти предложат заглавие, което отговаря на твоите интереси. 

Има ли моменти, в които не сте се чувствала уверена на сцената, в които сте губила контрол?

Нямам такъв момент. Няма начин да се случи, като съм концентрирана.

А забелязвате ли такива моменти при другите на сцената, когато сте в публиката?

Понякога се усеща нещо, което минава формално, по-външно, но не се замислям, когато гледам театрално представление, не изследвам механизми или някакви случаи, или евентуални грешки, които се допускат, тъй като не знам каква е конструкцията.

Какъв зрител сте?

Наивен, неопорочен зрител съм. Ходя, гледам, вълнувам се, смея се , плача… След това чак си давам сметка колко ме е удовлетворило и колко емоционално се обвързвам през цялото време.

В кой момент усетихте, че владеете сцената?

Не мога да кажа за себе си това.

Всяко представление е изпитание. Винаги, заради хората, които са влезли в салона, искам всяко представление да ми е като първо - така, както на тях им е първото. Всеки зрител заслужава да се усеща като че ли е бил на премиера.

И това изисква може би повече отдаденост или концентрация, или посвещение може би. Това ме движи. Искам някак си (и мисля, че успявам) да превърна публиката в партньор. И това ми е напълно достатъчно. Да влиза в това, което правя. Да мисли заедно с мен. Повече да мисли, отколкото да чувства.

Не е ли важен крайният резултат - хората да влязат в салона и да се вълнуват заедно с вас?

Много е широка палитрата, има много неща за забавление, има и много  спектакли, които са белязани със знака на задълбоченост, проникновения, търсения, на различни видове театрален език. Много е разнообразно, има много талантливи млади хора, които се появяват, които са провокативни. За всеки има. Но за съществуванието на театъра е много важно да има не точно стратегия, защото е изтъркана дума, но да се прави нещо за културата.

Жалко, че образованието, културата, здравеопазването не са най-големите и основни приоритети. Една нация трябва да бъде здрава, образована  и да има културен багаж. А нашето минало; мястото, на което се намираме; всичко, което е заложено с векове на тази територия, наречена България, ни задължава да отговаряме с достойнство и в съвремието.

А театърът? Да, много са театрите за толкова малка страна. Излизането от съществуващото положение не може да стане ако не се променят основни изисквания и закони, защото вече натрупаният капацитет от хора, които са квалифицирани за тази работа е голям. С какво биха могли да се занимават, какво може да им се предложи? Ние нямаме драма - педагогика. Това, което се учи в училището, може да бъде абсолютно театрализирано. За театър трябват пари, всичко в него струва пари, колкото и да сме над нещата ние, артистите. Но един живот минава в това, че все не си получавал толкова, колкото заслужаваш. 

Да, пък и финансовата оценка на труда също е важна.

Аз лично приемам, че когато нямаме добра икономика, не мога да очаквам кой знае каква материална облага от това, което върша. Когато знам, че хората ровят по кофите, за да си осигурят насъщния, аз не мога да се заливам в изобилие. Състоянието на хората, които срещам ежедневно, тяхното битие и положение, ме тревожи. Не мога да се чувствам спокойна и лъчезарно да се усмихвам.

А и не може да си щастлив сред нещастни хора.

Да, не може. За да си доволен в това положение, трябва да си дебил. Да мислиш, че си безпогрешен и че правиш всичко, както трябва.  Вероятно това е изпитанието на човешкия живот - когато сгрешиш, да си направиш заключенията и да си вземеш поуки, да не повтаряш грешките си. Ние зацикляме, защото постоянно потъваме в едни и същи грешки. 

Защо го правим?

Не зная, не  мога да си го обясня. Знам, че за себе си се старая да не повтарям грешките си или изобщо да не ги допускам. Доста сложен въпрос, философи може би ще продължат да мислят върху него…

А ние ще се опитваме да не ги повтаряме…

Някаква лакомия на живеене има, което не е живот, а мимикрия. 

На Вас липсва ли ви нещо?

Не, аз съм щастлива да имам необходимото.

Театърът част ли е от тази необходимост?

Да, това да имам интересна работа е необходимост. А що се отнася до прехраната - обичам хляб с олио и отгоре със зехтин, така че не е до това.

Говоря за тези неща, които привличат младите хора и ги карат да си мислят, че животът е само този бляскав амбалаж, опаковка… За тези съвременни мадони със силикони и руси коси до кръста и някакъв нестихващ апетит това да го имаш, да го усвояваш, да го ползваш, да го притежаваш. И с много малко замисляне какво ти даваш, какво ти правиш, за да стане животът по-хубав.

Живеем някак си безразсъдно.

Като че сме вечни...

Да, около нас умират всеки ден хора, деца, дори на пешеходни пътеки, а ние продължаваме да живеем все едно сме вечни. Няма такова нещо.

Кога си дадохте сметка, че не сте вечна? На 20 всеки си мисли, че ще е вечен. 

Не съм си мислила и тогава, че съм вечна. Но винаги съм искала да живея по-дълго. И тъй като вече много съм живяла (имам 73 години зад гърба си), мисля, че имам сили и мога да поживея още.

Но нито за миг не ми излиза от ума това, което първо знаем, още като се родим - че един ден ще умрем. И не ми се иска моят край да бъде случайност, глупава грешка на някой, който да ме бутне или да ми падне тухла на главата. Не ми се иска да е и от някаква болест, която ще ме кара да се гърча като червей. Някак си сега не мисля точно за смъртта, мисля си повече за живеенето. Но мисля, че съм в някаква подготовка за това, че отрязъкът, който ми остава, е по-краткият.

И започвам да се уча да се разделям с нещата, които обичам.

Как става това разделяне? Не е ли ужасно трудно, направо невъзможно ми се струва?

Не знам още как става, мисля си го.

С какво се учите да се разделяте?

Случва се например, когато най-важното за теб стане свободата на другия, осъзнаването, че той е личност, отделен човек, той има нужда от своето си пространство, от свободата си. Нашата обвързаност и стереотипите  - семейството, децата - всичко това ни вкарва в един капан. Искам всеки, който общува с мен, да се чувства свободен. Така и аз ще съм по-спокойна. Без мен може. Без всеки може.

Това е така. Ама е малко тъжно.

Не е тъжно, това ни кара да се чувстваме по-пълноценни като необходимост на тези, които ни заобикалят. По-отдадени и предани на това, което вършим, на работата си. Но изисква постоянство и търпение, изисква смирение, изисква съчувствие, изисква съпричастие. Трите С-та, така ги наричам аз. И те са много важни.

А мислили ли сте, че ще се наложи един ден да се разделите и със сцената?

Да, разбира се, то е много просто за мен.

Ако в един-единствен миг усетя, че не ми се тръгва за работа, аз ще позвъня и ще кажа: "Аз съм дотук".

И непрекъснато си проверявам динамичния стереотип - сутрин какво правя и се подготвям и излизам за репетиция и цялото ми същество е заето с това и не искам то да ме подвежда. Като тренинг е - оставям си свободата да мисля за други неща, ходя пеша, целеустремено, не че закъснявам за някъде, но ходя бързо и възприемам всичко със страничното си, периферното си зрение и го правя, защото е необходимо и ми е полезно.  И започвам да се радвам от това, че го върша и така си се навивам, навивам, навивам…. Но никога няма да се докарам до деня, в който да нямам физически сили, да нямам този интелектуален и мисловен заряд и сцената за мен да се превърне в напън. Ако за мен е напън, представям си какво ще е за хората, които ме гледат - истински напън.

Аз пък си представям какво им е на хората, на които цял живот работата им е напън.

Не искам да употребя думата, но не са за завиждане тези хора. Съчувствам им и ги разбирам, но не ги оправдавам. Винаги можеш да започнеш наново. Резултатът от нашата демокрация е, че поне винаги имаш избор. Това всеки го има.

Предложиха Ви да станете директор на Народния театър. Това е важен избор. Вие отказахте. Мисля си, че имате необходимите качества да се справите с този пост. Защо не приехте предложението?

Защото не съм глупава. Не ме блазнят постовете  и позицията на властване над другите. Народният театър е един много сложен механизъм, много задръстен. Това е точната дума, а и трябва много време за това. Трябва да се започне от нулата, трябва да подготвиш хората, да ги убеждаваш, защото това, че четвърт век отлагаме промяната, не значи, че не трябва да я направим. Иначе Народният театър е много привлекателно място. Той стои много стабилно и добре на фона на българската култура. Любимо място е на публиката, дори влизането в тази сграда е свещено за хората, около него има магия. Когато ми предложиха, си помислих, че ако бях поне с 20 години по-млада, щях да се навия. Но аз вече 20 години имам екипа си и се занимавам с Международния театрален фестивал "Варненско лято" и считам, че една кауза за един човешки живот е достатъчна. Преминахме през всички перипетии  и през всички правителства за тези години.

Да се върнем към избора на роли. Защо се съгласихте да станете част от "Корабът нощ"?

Имам две любими авторки, едната от тях е Маргьорит Дюрас. Заобичах я, защото ме изтерзаваше, докато я чета. Тя така тиранично ми влияе на мен като на читател и ме заставя да мисля, без да асоциирам свободно, без да ползвам въображението си. Връщам се да разбера, някои неща не разбирам… Възможността да изричам неин текст е най-голямата провокация и най-големият подарък, който мога да получа на тази възраст. А и работата с режисьора Стилиян Петров - млад и чувствителен човек - ме кара да се чувствам добре. Той е толкова отдаден на Дюрас, толкова емоционално и интелектуално мотивиран да се занимае с това…  За възрастта и опита си притежава едно невероятно качество, което малко режисьори имат - като си избере артистите, в целия период на работа не зная как, незабележимо, но при мен изработи усещането за това, че съм необходима и единствена за тази работа. А ние сме четири актриси на сцената. Това просто е талант, който рядко се среща и на него му желая добри перспективи да има, добри проекти. Много рядко се срещат хората, които ни карат нас, актьорите, да се чувстваме така.

А какво повече му трябва на човек от това да знае, че е необходим? Та това осмисля цял живот!

Аз поне винаги държа да се чувствам необходима. Та, тази пиеса ме привлича, провокира, респектира, кара ме да се чувствам жизнена, енергична и мисля, че удължава живота ми. Но отсега си мисля  и нещо друго - какво трябва след това да ми се случи, за да бъде притегателно за мен?


Билети за "Корабът нощ" може да купите на касите на НДК или онлайн ТУК.