Владо Пенев | Interviewto

Владо Пенев - министър на живота

Интервю Кино Театър

Пием мурсалски чай и си говорим. За паметта, за дъщеря му, за родителството, за паметниците, за "министерстването", за културата, за предметите, растенията и опитите да преминем през живота с достойнство.


Стотици, а може би хиляди пъти съм минавала край кооперацията, в която живее той. Последните няколко години винаги се оглеждам за магнолията. Почти не вярвах, че това по принцип крехко растение ще оцелее в София. И то на улицата. Но ето, че то не само се хвана, а и не дава никакви признаци да се предава. Вече почти шеста година. Тогава го засади той. Както и всички останали храсти и дървета пред входа си. Преди време, когато научих за хобито му да градинарства, май изобщо не се учудих. Той прилича на човек, способен да посади и да се грижи за растение. Всъщност, той прилича на човек, способен да посее и отгледа идея. В този разговор ще разбера, че така отглежда и ролите си - нежно и с любов. Въпреки че няма да го изрече, ще науча още, че дъщеря му Яна, която следва в Барселона, много му липсва. И още нещо ще ми каже - че всяка вещ, която пази в дома си, е свързана с някой или нещо, което обича. Предмети с памет. И въпреки че се надява хората да го помнят покрай растенията, за които се грижи, аз съм сигурна, че година след година оставя своя отпечатък с брилянтните си роли и умението да кара хората около себе си да се чувстват добре. И гледайки го, седнал спокойно в дома си, наясно с нещата, които умее и с нещата, които обича, си мисля, че "министър на културата" му е малко. Той е министър на живота. 

Владо Пенев в Интервюто. 

Понеже започнахме да говорим за вещите, да те попитам - имаш ли силна привързаност към тях?

Според мен, преди имах много силна привързаност, но с годините тя се разви обратно - сега много изхвърлям. Надявам се, че с времето съм развил усещане какво е важно и какво не. Има неща, които освен сантиментална стойност имат и памет, и за мен това е много важно. Ежедневните неща - обувките, дрехите - хвърлям с лека ръка. Предмети, които се чупят - чаши, чинии, вази - за тях изобщо не ме е яд. Да речем, тук с Яна се храним в едни сервизи, които са на повече от 100 години и, разбира се, те се трошат. Вярно, старо е, но ако не ги ползваме, трябва да седят в някой шкаф. А ако седят там, ще ги хвърля. Научих се да изхвърлям. И към места не съм привързан, освен към този, родния ми дом, от който, според мен, ще ме изкарат само с краката напред. 

Много е хубаво човек да си има такова място.

При мен така се случи и аз съм изключително щастлив, че мястото, на което съм роден, стана мястото на младостта ми, на зрялата ми възраст, на всички периоди от живота ми. Не съм живял тук само двете години в казармата и трите години, в които бях във Варненския театър, защото бях разпределен там. 

Като погледнеш от този прозорец, какво наоколо се е променило?

Сградите са все същите. Рушат се, сменят си предназначението, но са същите. Да речем, точно тази сграда срещу нас в моето детство беше детска градина - мечтаното за мен място, но мен все ме гледаше баба ми и не ме даваха на детска градина. И аз седях на балкона и гледах децата, които излизаха с едни карирани престилчици, пееха песни… Толкова беше вълнуващо, а аз седях тук… Е, и мен ме пускаха навън, но играех отзад в двора, без да пресичам улицата. Не че на улицата имаше някакви коли, по-късно спокойно можехме да играем и да ритаме на нея. Всичко се случваше на улицата. Имаше една-две коли, заради велможите, които живееха в нашата кооперация - Чайки, после мерцедеси. Но това беше - никакво движение. А иначе - отпред, точно пред кооперацията, визията се променя, защото аз тази площ я засаждам непрекъснато. И растенията, които садя - дървета и храсти, вече са доста развити, защото правя това от 30 години. 

Как ти е магнолията?

Магнолията точно я раздрусах, защото се бе натрупал сняг и бе започнала да се извива. Сега съм посадил смокиня, дано се хване.

Какво е това нещо със саденето? Сигурно някой психолог може да го обясни.  

Имам фиксация с паметта явно, нали ти казвам. Имам чувството, че след като в този живот май няма да мога да построя къща, поне да садя дървета и да оставя неща след мен. Да има някой, който да си спомня: "А, това Владо Пенев го е посадил".

Наистина ли разчиташ хората да те помнят с растенията? А ролите?

Ролите в театъра няма как да оставят нещо. Знаеш, театърът е нещо, което се случва на момента.  Киното - иди-дойди. Но и там има изхабяване. Спомням си, че в моето детство гледахме като луди Чарли Чаплин, Лаурел и Харди, и те ни създаваха културата, усещането за това какво се случва около нас. Сега  гледам Яна - тя не знае кой е Чарли Чаплин. Не казвам, че е задължително. Имам предвид, че нещата се променят.

Но най-важното е да се създаде някаква базисна непроменяема ценностна система при децата, за да имат ориентири; за да може във всичко, което се случва, да имаш верен поглед и сам да решиш как да се случват нещата оттук нататък. Без ценностна система си като без нищо. Без памет си като без нищо. Като не знаеш откъде идваш, как ще продължиш напред?

Много ме дразни, че в България много малко хора се интересуват от родословното си дърво. А между другото, в турските села са били изключително прецизни, защото тези списъци са служели да се плащат данъците. И в Отоманската империя това е било най-важното нещо.

Ти опитвал ли си се да си правиш родословно дърво?

Стигал съм до пра-пра само. Сега бях в Лондон и отидох до Уинздор. Там в църквата са наредени като сардели всичките им крале, независимо кой какъв е бил. Всеки е там, защото е част от историята. И няма да му взривим паметника, просто защото не ни харесва. 

И аз съм на мнение, че събарянето на паметници не може да заличи миналото. Дори напротив - хубаво е да помним някои неща, за да не ги повтаряме. 

Да, или поне нещо да направиш. Да съградиш нещо, което е белег на твоето време. Но да рушиш, защото това не ти харесва…

Не разбирам, например защо искат да съборят паметника пред НДК с единствения мотив, че е комунистическа идея.  И че е грозен. Но кой казва, че е грозен? По кой критерий е грозен? Как ти имаш самочувствието да казваш това дали е грозно, или не!? Откъде накъде? Ако си толкова ангажиран да се възстанови войнишкия паметник с имената на загиналите, ами възстанови го! Защо да буташ нещо? Срамното е, че е докаран паметникът до това положение в момента.

Това е срамното, това е грозното, това е лошото - че нямаме отношение към тези неща. 

Голяма полемика има около този паметник години наред. Но кой взима крайното решение - кое да се руши, какво да се построи, къде да се сложи? Ти беше културен министър по време на временното правителство преди няколко години. Зависи ли нещо от него?

Месеците, в които бях министър на културата, научих страшно много неща, без да го разбера даже. Изведнъж влязох в едно нещо, изключително интересно, странно, различно, което нахлува в теб без да го учиш. Добиваш заради позицията си безценен опит. На въпроса ти - ние сме парламентарна република. Най-високопоставеният човек в държавата, като махнем президента, който се избира директно, е председателят на Народното събрание. Народното събрание е законодателният орган. Комисията по култура и медии контролира всеки петък подвластните си министерства. Тоест, един министър има хора над него, на които се отчита. Всеки министър би могъл да предприеме инициативи, които са свързани с, да речем, един нов закон, но това трябва да се приеме първо на Министерски съвет, след което да отиде в Народното събрание и там да се приеме. Същото се отнася и за парите.

Комисията по култура би могла да инициира една огромна част от нещата, които се случват в културата и медиите. Мисля, че там е заровена една огромна част от "нищонеслучването". Тази комисия седи в летаргия. Някой може да извади имената на членовете на тази комисия и да види какви са техните професии в живота всъщност. То е потресаващо!

Това дори не са юристи или хора, които се занимават със закони или права, за да измислят нещо и да улеснят творците.Това е сбирток от случайни хора.

Някой ще каже, че просто сме бедна държава и затова не остават пари за култура.

Не е до бедност.

Бедни сме духовно. Бедни сме с това, че позволяваме да изтикваме културата, образованието и здравеопазването в кьошето. Да се правим, че те не съществуват, а това са най- важните неща. Нали Чърчил беше казал: "Ако махнем бюджета за култура по време на война, за какво ще я водим тази война?". За какво, по дяволите, да я водят?

Докато бях министър, ходих в Брюксел, когато предстоеше едно гигантско споразумение със САЩ, което обвързва икономиките на САЩ и Европейския съюз, изравнява ги и т.н. Франция и Германия - двете най-големи не англоговорящи държави в Европейския съюз - инициираха това събиране, на което дадох своя подпис. От това търговско споразумение трябваше да се изключи всичко, свързано с авторското право; всичко, свързано с културата, защото при нас културата е на базата на езика. Ние сме малко регионални култури, не можем да се борим със САЩ, където всичко е на пазарен принцип. Не можем да излезем на пазара с нашите продукти. Затова нашите държави са задължени да стимулират културата. Неслучайно американците нямат министерство на културата. Тези процеси при тях се регулират от пазара. Там киноизкуството се нарича откровено „industry”. И там влизат едни пари, въртят се, прави се продукта, правят се кампании и от него се печели. Това не може да стане с нито един европейски продукт в киното. Ако един европейски продукт е достатъчно добър и има потенциал да стане световен хит, американците му взимат правата и правят римейк, а не разпространяват нашия продукт. И парите за права не са съответни на тези, които наистина се печелят. Ние имаме интерес да запазим това, че държавата е задължена да стимулира културата. И то заради самата себе си, не заради нас.

И не го ли прави? 

Не. Не виждаш ли? Гледаш ли от време на време телевизия, когато излъчват от Министерски съвет?  Нали там има една голяма елипсовидна маса. По средата седи министър председателят. До него обикновено са вътрешно министерство, финанси, правосъдие, икономика. И в края, почти дори не влизат в снимката, когато има фотографи, са спорта, културата, здравеопазването. А от другата страна - селско стопанство, образование и екология. На никому ненужни министерства си стоят никому ненужни и около тази маса. Та, подредбата ми се вижда показателна до каква степен се поставят на държавно ниво някои сфери от нашия живот. 

А хората, гражданите, имат ли все още потребност от култура?

Вчера бях водещ на концерт "Фортисимо фамилия" за деца. Но на този концерт бяха предимно възрастни хора, не толкова много деца. Ние казваме, че ще чуем едно произведение на Вивалди от три части. Свършва първа част и изведнъж публиката започва да ръкопляска. Диригентът се притеснява, обръща се и казва: "Произведението е от три части". Свърши и втората част, обаче те пак ръкопляскат. И аз разбрах, че те не знаят какво се случва. Когато свърши, аз излязох и казах: "Прието е, когато се слуша едно произведение в неговата цялост на живо, каквато е традицията от много години, когато е от няколко части, паузата между частите да служи за концентрация на изпълнителите. Защото те сменят темпата, емоциите и това е кратък миг за превключване. И тогава не се ръкопляска". Просто не е прието, не е възпитано. И на това родителите трябва да са научили децата си. Но колко родители водят децата си на симфоничен концерт, за да знаят те това?

Случва ли се често да има такава публика и в театъра?

Връщам се пак на децата. Затова, че не се водят на театър, на концерт; затова че са пренаситени от неща, които могат винаги да гледат; отровени от това, че всичко им се случва като че ли на живо, а то не е така -  затова се случват тези неща. Затова, когато отидат на подобно събитие, те не могат да разберат и да оценят, че то се случва само в този момент, на живо, само за тях. И те са преки съучастници в това и не може да им звъни телефона, защото на тях им пречи и на техните съседи, не толкова на клетите артисти. На тях, на тях им пречи. Защото ако не го изключат и не си дадат шанса да съпреживеят това, което е на сцената, това им пречи на тях.

Мисля, че хората все по-често стават родители, когато не са готови. Прехвърлят възпитанието на образователната система, а това е грешно. Няма по-ценни от тези първи 7 години, защото тогава си вкъщи, а семейството ти създава ценностната система, там се изгражда тя. Разбира се, че средата и обществото започват агресивно да рушат някои неща и да "превъзпитават".

Ето, например дъщеря ми Яна, която в първите си седем години не беше чувала изобщо за чалгата, като отиде в гимназията, изведнъж попадна в една среда, в която се слуша чалга. И аз не мога да ѝ кажа: "Престани! Това са глупости!", защото ѝ преча да се социализира. Тя трябва да има теми за разговор. Потресаващото беше, че те на абитуриентския си бал отидоха на тежкарска вечеря в "Шератон", а оттам - в "Биад" да хвърлят салфетки. Между другото, това със салфетките не го зная от личен опит, но го разбрах един ден, когато отивах в подобно заведение за снимки на "Под прикритие". Точно почистваха от салфетки и ги попитах: "Какво е ставало тук?" и те ми обясниха тази "традиция".

Не казвай, че никога не си ходил на чалга заведение! Дори от професионално любопитство, да го видиш този свят?

Ходих веднъж. Още в зародиша на чалгата, когато беше много грозно. Със сина на Питър Брук - най-големият жив театрален режисьор. И синът му, който  също е режисьор, беше дошъл с едно представление тук. И беше чул, че чалга заведенията са много екзотични, та поиска да отиде. Заведоха го в Студентски град на един цигански оркестър, което като визия и музика, и всичко, беше ужасно. Но изведнъж, в цялата тази работа, се показа някаква циганска автентичност и това беше интересно. Но трябва да си много добронамерен, за да го отделиш от общия потрес и ужас. И тогава съм ходил на чалга. Аз не искам нищо да се забранява или отрича. Явно има хора, които това ги вълнува и им харесва. Мисля, че неслучайно самият ритъм, инструментите, звученето носят някаква потентност, възбуждат нещо под кръста, но това е нормално. Тази музика съществува и не мисля, че трябва да се забрани или изчезне. Просто не може да е единственото. Защитавам единствено правото на избор. А не да те заливат от телевизията, както сега правят всички, с едно и също.

Не може, няма как да е стойностно и важно, на преден план да излизат неща и хора, които в пирамидата на ценностната система са някъде в дъното. А тези, които трябва да стоят там, да са пример, които да водят останалите, са някъде неспоменати, незабелязани. Изведнъж стана ценностно и важно да имаш автомобил, вила, яхта, самолет, а никъде не става дума, че е важно да си преживял живота си достойно. Да си го преживял честно. Бедно, но достойно. Какво значи за съвременния човек думата „достойнство”? Какво значи да си минал през живота, без да направиш нещо лошо, без да навредиш на някого, да го оскърбиш, да го обидиш и то без да си мекушав? Да преминеш през живота с достойнство. Като се обърнеш назад, да кажеш: „Живях честен и достоен живот”.

Това вече май за никого не е важно. Важно е "какво имам".

Като стана дума за избор, ти как си избираш ролите?  Вярвам, че вече си във възраст и в категория ,в която не играеш неща по разпределение или задължение.

Факт - в тази възраст и в тази фаза на кариерата си съм, в която мога да си позволя да избирам. И принципът, по който в момента избирам, е не толкова да е значима ролята и голяма, по-скоро да ми е интересна пиесата и хората, с които я правя. Аз всъщност още с тръгването си към тази работа, подсъзнателно някак си, имам интерес към процеса, не толкова към резултата. Заради това стоях толкова дълго в тази професия, без да съм широко популярен. Бях широко популярен сред хората, които правят театър, но сред обикновените хора - не. Участвал съм в годините в проекти, които не са имали никакъв комерсиален успех, но съм благодарен, защото са ми се случили; защото са ме изградили и направили такъв, какъвто аз бих искал да бъда, а не такъв, какъвто публиката би ме пожелала. Защото се страхувам, че публиката е хищник, който си има свои собствени представи и изисквания, и ако се довериш само на тях, спираш развитието си и сам не си даваш шанс да продължиш дълго в тази професия. Винаги съм разказвал колко невероятни и изумителни неща се случват по време на репетиции. На репетиции е толкова истинско понякога, толкова потресаващо истинско, защото, за да се вкараш в нещото, полагаш едно известно усилие. Стават по-интересни неща, отколкото пред публика, когато всичко вече е фиксирано и овладяно; когато имаш ангажимент да застанеш на едно точно определено място, заради прожектор, заради партньор. Не че съм склонен към импровизации - винаги имам ангажимент към това, което сме се уговорили. Но на репетиции имам много по-голяма свобода и понякога тя жестоко ме опиянява.

Значи не ти е досадно в репетиционен период?

Не, това ми е най-любопитно. Всяка фаза ми е интересна. Когато си "на маса", има един чар - как четеш, как се променя гласът, всичко е в горната част, после включваш и движенията. А в кариерата така или иначе рядко имаш такива големи роли, които блокират и теб, и публиката.

Ти имаш ли такива? 

Да, имам няколко. Спомням си едно представление на Иван Добчев - "Вуйчо Ваньо" по Чехов. Имахме любовна сцена със Светлана Янчева. Мизансценът беше на една дълга маса, на която ние стояхме на двата края, и хора, които са го гледали, казват, че енергиите ни са се срещали по средата на масата и като кълбовидна мълния са се материализирали. А текстът е съвършено друг. Това е много хубаво - да се говори едно, а да се прави друго. Това е прекрасно, но трудно се постига. Между другото, любопитно е как така ни се случи със Светла в годините - колко пъти сме си партнирали и колко любовни връзки на сцената сме минали… Ето, и сега в Чайка, аз съм на 57 години, на колкото е доктор Дорн. Не зная за Полина на колко е, но мисля, че може би е колкото Светла. И пак сме заедно. Мисля, че трябва да се дава някаква награда за дългогодишно партньорство. Защото на сцената добрият партньор е едно от най-важните неща. 

Аз се сещам и за "Нирвана". Преди повече от 15 години го гледах, но беше много, много въздействащо представление.

Да, "Нирвана" е едно важно представление за българския театър. Не че аз участвам в него, но то беше много истинско и смени ключа на присъствие на артистите в театъра. До този момент имаше една театралност - щом си на сцена, трябва да се държиш малко по-театрално, да не говориш тихо, да изнесеш гласа. И точно в тези години се породи кино естетиката, започна да се играе в кафе-театри, да стават малки пространствата за представления и това позволяваше поведението да е съвсем натурално. И това, което направи Маргарита Младенова в „Нирвана”, бе да събере патетиката на театъра от голяма сцена, театъра на едрите страсти, на гигантските проблеми и да ги затвори в малкия човек.  И става дума за патетиката не просто на голямата сцена, а дори на античния древногръцки театър. Сега ще трябва да вляза в много подробности, но човек ако знае как се е развивал театърът през годините, може би той ще му стане по-интересен и по-разбираем.

Факт е, че ако разбираме как се случва нещо, то ни е по-интересно.

Да, а пък и ако започнат хората да се удоволстват от това, ще е супер. Въпросът, разбира се, е кое ти дава удоволствие. Един ще се удоволства да щрака с пръсти и да хвърля салфетки, а друг ще се удоволства от друго нещо. И не би се удоволствал от другото нещо, ако не знае за неговото съществуване. И е хубаво някой да му каже, някой да го заведе. Ето, аз например заведох Яна, когато беше на три години, на опера - на "Риголето", защото аз много обичам опера. Заведох я като си мислех, че това е началото. Но това беше и краят. Не ѝ хареса, убих желанието ѝ. Не че сега не знае, че има опера, но няма интерес. А можех да създам. Може би избързах…

Отчиташ ли грешките, които си правил във възпитанието на дъщеря си?

Сигурно съм правил много грешки. Но като родител действаш спонтанно, със сърцето си. Аз много се страхувах да не я направя зависима от моята професия и до такава степен я "предпазих", че тя съвсем се отдалечи от нея - сега се занимава със съвсем други неща. Но ето, тя е израснала с Неда Морфова - те живееха в театъра двете, постоянно заедно, докато ние репетираме, играем, а сега изобщо не се виждат. Ето това не ми харесва - че с връстниците си, които са деца на мои колеги, нямат никакъв контакт. А това е хубава среда, която би трябвало да си създадат. Това си мисля, че е грешка и е зависело от мен. Оставих я да бъде прекалено самостоятелна и да си открива сама средата, да си стига сама до нещата. Ето сега, като преодоляхме чалгата, започна да слуша някаква хаус музика, която много я вълнува. Смени ѝ се вкуса, смениха ѝ се приоритетите, което е хубаво и така трябва да бъде. Дал съм ѝ шанс да бъде каквото поиска. Тя всяко лято работи, за да знае как се изкарват парите. Исках да е свободна, да се справя с реалния живот, а не съм ѝ създавал някакъв измислен свят, в който ние, актьорите, до голяма степен пребиваваме, защото такава ни е професията. 

И това ви спасява всъщност.

Това ни е спасението, да. Това е, което те изкарва.

Този измислен свят е нещо толкова крехко и измислено, и нереално, но ти е опората и те стимулира, и те кара да вървиш напред и да устояваш на всичко.

Аз, ако погледна само за секунда в какъв сос всички ние киснем, вероятно ще е много обезкуражаващо и ще трябва да се откажа от всичко. 

Сега си номиниран за "Икар" за ролята на доктор Дорн в "Чайка" на Явор Гърдев. Обичаш ли наградите? 

Не знам на някой да не му е приятно да получава награди. Много е хубаво и стимулиращо, затова че те забелязват и те оценяват. Хората не си дават сметка, а и не трябва да си дават, колко е трудно и деликатно изграждането на един образ, който да стои автентично, да стои истински. Хем да си ти, хем да е съвършено друго нещо. Приятно е, разбира се, това с наградите. С натрупването им, вече спокойно мога да кажа, че е достатъчно дори, че са ме номинирали. Това ти дава самочувствие и надежда, че нещата, които правиш, имат смисъл.


Ако още не сте гледали Владо Пенев в "Жана" и "Чайка", вярвам, че е време да го направите. Както и на 3 февруари в премиерата на филма "Прелюбодеяние". Всъщност, той винаги си заслужава да бъде гледан, но Интервюто искрено се надява да го види поне още веднъж в "ролята" на министър на културата.