Ицо Хазарта | Interviewto

Ицо Хазарта - Непобедима карта. Forever.

Интервю Музика

Не зная какво щеше да прави ако се беше родил преди 100 години. Вярвам, че пак щеше да намери начин за своите иронични проповеди без да размахва пръст. Все пак, радвам се, че се е родил сега и че е част от моето поколение. За да можем после да кажем, че и ние сме дали нещо на България.


Не мислих дълго как да озаглавя това интервю. От първия път, когато чух "Нон-стоп" на "Ъпсурт", за мен Ицо си остана "Непобедима карта". И не само, защото това звучи добре. А защото във времето, колкото и състезатели да се появяват, той винаги е с няколко обиколки пред тях. Ама не задъхан и потен, не болно амбициозен, а така леко, симпатично, сякаш да си най-добрият на пистата, е нещо съвсем нормално. Четох някъде, че го наричат "единственият социален поет в България". На мен това определение ми се струва прекалено романтично за него (както очевидно и на него, виж интервюто), но пък наистина, кой друг така умело и с насмешка, с думи и в рими, съумява да измери процесите на нашето куцо, но пък за сметка на това благодатно за ирония общество. И честно - това интервю е прекалено кратко, за да бъде най-доброто, правено някога с него. Но пък е приятно начало на поредица разговори, защото аз няма да спра да го преследвам с въпроси. Понеже много обичам умни отговори.

Ицо Хазарта в Интервюто. 

Напоследък чувствам осезателна, направо болезнена липса на справедливост. И не е нещо конкретно или нещо лично, просто това усещане с времето става все по-силно. Отначало не знаех какво е точно. Просто се дразнех, когато ме притискат, за да влязат в моята лента, докато карам; дразнех се, че плащам данъци, а колата ми постоянно има нужда от ремонт; дразнех се, че болниците ни изглеждат като болници от третия свят… Абе, ей такива дребни неща, на които всички се дразним. И когато последователно съдът оправда двама души, бивши политици, срещу които имаше, според мен, железни доказателства (без да съм адвокат), че трябва да бъдат осъдени, дори така - за назидание, тогава разбрах какво не е наред. Липсата на справедливост, на наказание. Ето това не ме оставя на мира от известно време. Защото аз така дефинирам демокрацията - свобода на словото и действията и някаква относителна справедливост. Как се живее на такова място според теб? Ти как се справяш? 

Извинявам се на тези, за които това е новина, но справедливостта трябва да бъде гарантирана от съдебната система. Макар доста да се говори за съдебната реформа, имам усещането, че повечето хора не си дават сметка за нейната важност. Над 90 процента от нашите проблеми идват от това, че системата просто не работи и трябва да бъде променена. Не съм запознат с всички детайли по случая с двамата оправдани политици, но обикновено прокуратурата така съставя обвинението, че то да не може да бъде доказано. Все пак, няма как престъпниците сами да осъдят себе си.

Революция. Все по-често и за тази дума си мисля. И минавам през революцията на ума, на душата, през революцията на улицата, знаеш… Така си я търкалям в главата тази дума и все повече се изпразва от смисъл. Ти вярваш ли в революциите? Вярваш ли, че са възможни с днешна дата, тук?

Не мисля, че съм компетентен да отговоря на такъв въпрос.

Лично аз вярвам в промяната, не в революциите. Ако учените открият начин революция да се прави с ядене, пиене и говорене на глупости, то тя положително ще се случи първо при нас.

И понеже си се въртя из този лабиринт, та накрая започвам да си мисля, че наистина ни е "лош материалът". Така ли е според теб или просто съм в лошо настроение? 

Хората са си хора навсякъде по света. Системата, в която живеят, определя как те ще се развиват и дали изобщо ще се развиват. Достатъчно е да видите някои чужди туристи как се държат в известните ни курорти и да се запитате биха ли си позволили подобно поведение в собствените им държави.

Аз винаги си мисля, че не би трябвало да е толкова сложно да наемем 50 души от Германия, например, специалисти в различни области и те да управляват България. Срещу добро заплащане, разбира се. Доста лаишко разсъждение, обаче, честно, аз бих имала по-голямо доверие в тях, отколкото в който и да ми посочиш от парламента сега. Колко пъти ти си давал и губил доверие на политиците ни?

Мисля, че без помощ от Европа ние нямаме сили сами да се справим със ситуацията и не го мисля само аз. Как да стане това, е много труден въпрос, на който трябва да дадат отговор политиците, които ние си избираме.

Истината е, че аз много симпатизирам на Радан Кънев. Преди време ти даде интервю заедно с него, което ме кара да си мисля, че може би и ти му симпатизираш. Дай ми съвет - в създалата се ситуация симпатизираме ли му още или вече не…

Симпатизирам му още повече от преди заради неговата последователност и заради свинските атаки срещу него, които показват, че е изцяло на прав път. Всъщност симпатията ми идва най-вече заради идеите, които той изповядва, тъй като смятам, че тяхната реализация е най-доброто, което може да се случи на България.

Симпатията. Ти страхувал ли си се да не я изгубиш? Да си мислиш ,че си си същият Ицо и че си правиш същите добри неща, които си правил и досега, обаче да спрат да те харесват. По някаква причина. 

Вярвам силно, че докато върша работата си с истинско вдъхновение и докато тя докосва сърцата на българите, аз няма да загубя тяхната симпатия. 

С кого се състезаваш?

Не се състезавам с никого, просто следвам своя път. През всичките тези години видях, че ако имаме хубави песни, няма никакво значение какво правят другите. 

Какво всъщност е да си независим във вашия бизнес, тук в България? Не ти ли се иска понякога някой друг да прави нещата вместо вас - особено тези, свързани със сметки и договори?

Ами то отдавна друг ги прави, нали това беше една от причините да създадем “FACING THE SUN”. Нашите съдружници се занимават с юридическата част, а за сметките си има счетоводител.                      

Най-големият риск, който сте поемали като група, като независима група?

Риск има във всяко нещо, но според мен най-много си патят тези, които търсят сигурното. Това даже не е и риск, то си е рецепта за провал.

Не е ли изобщо рисково заниманието с изкуство в страна като нашата? 

Най-рисковото в страна като нашата е да бъдеш на държавна работа.

При нея имаш две възможности - да живееш бедно и да се възмущаваш или да изчакаш да те назначат там, където да можеш да крадеш от другите хора в страната ти. За мен тези два варианта са унизителни и съсипват смисъла от живеенето на един човек.

Всяко друго занимание, включително и с изкуство, е по-малко рисково. 

Някъде те бяха нарекли "единственият социален поет в България". Не изглеждаш като човек, който лесно се ласкае, но не е ли приятно да чуваш подобни неща за себе си? 

Не особено, понеже всеки нормален българин би си помислил: „Ебати държавата, ако това й е единственият социален поет!”                          

Ти как би се определил ако пишеше материал за себе си?

Винаги мнението на един човек за собствената му личност се различава от това на другите хора, затова избягвам да давам определения за себе си.

Не си от хората, които често дават интервюта. 

За читателя сигурно е доста ободряващо да вижда как във всяко свое интервю обяснявам защо не давам интервюта. В това има нещо твърде интересно от медицинска гледна точка.

Ти си най-добрият в това, което правиш. Тук, в България. "Ъпсурт" са най-добрите, да го кажем така. Означава ли това, че си толкова финансово успял, че можеш да въздъхнеш доволно и да си спокоен, че внуците ти ще живеят добре? С наследството.

Е, чак пък най-добрият… Аз и семейството ми живеем добре, благодарение на моята работа. Плащам немалки данъци и в общи линии имам всичко, което ми е необходимо. Смятам обаче, че финансовото благополучие на моите деца трябва да бъде в техните собствени ръце, когато пораснат. 

А за другото наследство, това, културното? Какво ще остави нашето поколение на следващото? Какво си заслужава да остане, според теб?

Всяко добро нещо, което ни доближава до нормалните европейски страни, е хубаво да остане. Добре би било да си запазим природата, както и всичко ценно, с което се гордеем като българи.

Не се ли оказахме ние супер смотано поколение? Дори нямаме партия в Парламента, която да ни представлява. А имахме много по-големи шансове от поколението на родителите ни да го направим.

В нашето поколение има всякакви хора. Смятам, че тези, които са интелигентни и продуктивни, тепърва има какво да направят и създават, за да може то да бъде оценено след време.

Като стана дума за поколение - има ли надежда според теб нашите деца да живеят по-добре тук? Или пак ще ги управляват внуците на някой? 

България  е нашата страна и няма къде другаде да живее един човек по-добре, отколкото в неговата си Родина.

Винаги ще има проблеми и винаги ще има хора, които да ги решават; хора, които да ги създават и хора, които не искат да са част от това и желаят да живеят другаде.

Всеки сам решава какъв да бъде и къде.

Ти твоите деца на какво ги учиш? Какви са основите на едно добро домашно възпитание? Освен да си мият зъбите, разбира се.

Освен обичайните неща, много искам да ги науча да умеят да разпознават пропагандата и лъжите около нас. Смятам, че това би им било доста ценно в света, в който живеем.

Кога мислиш, че ще се преборим с провинциалните си комплекси - като например да имаме по-скъп телефон от колата, която караме или по-скъпа кола от апартамента, в който живеем? Кога ще се научим да се "простираме според чергата си" и да не се притесняваме от това? 

Не мога да кажа кога и дали ще се случи това. Лично в моя живот никога не съм правил подобни демонстрации и никога не съм ги харесвал. Въпрос на вкус.

Предстои ти да журираш "България търси талант". Как ти формулираш "таланта"? 

Не знам как е по света, но съм забелязал, че

в България няма ненамразен талант, независимо дали е артист, спортист, музикант или нещо друго. Особено непростим грях е, когато този талантлив човек вземе да изкарва пари от таланта си.

Аз затова преди време казах, че това е прекрасно - отношението ни към талантливите и успелите показва много за самите нас.

Можеш ли да бъдеш директен? Да кажеш на някого, че не го бива, с риск да го обидиш?

На хората, които ме познават, предполагам им е известно, че когато се налага, умея да бъда, така да се каже, директен…

Ти как се справяш с критиките? 

Най-голямо удоволствие изпитвам, като ме критикуват провалилите се хора от моята сфера. Няма по-истински комплимент от завистта и злобата на един некадърник.

Колко тесен трябва да е кръгът около нас, за да успеем да си изградим някакъв привидно спокоен живот?  

Това май си е индивидуално за всеки. Моят кръг от хора си е ок, животът ми - също.

Влизаш в 36-тата си година. Такъв ли си представяше живота преди 20 години?

Не, никога не съм си представял живота си такъв, какъвто е днес и това изключително много ме радва.


Най-скоро може да стиснете ръката на Ицо или поне да послушате Ъпсурт в София Лайф Клуб този петък.