Луиза Григорова Явор Бахаров | Interviewto

Закуската с Луиза Григорова и Явор Бахаров

ЗАКУСКАТА Театър Кино Интервю Актуално

Една закуска на един покрив. София като на длан. Двама души на прага на зрелостта. И разговор за свободата в битието ни, в професията, във връзките, в телата и най-вече в главите ни.


Взимам ги от къщите им един след друг и си мисля, че не съм ги виждала двамата заедно от един детски рожден ден преди няколко години. Не мога да се сетя кога точно беше, но отбелязвам, че трябва да ги питам. Него го виждам много по-често и следя къде се намира професионално, а и емоционално. Запознах се с двамата на една семейна Коледа - аз - бременна, те - малки и ужасно влюбени. Много си отиваха. В нехайството, в младежката арогантност, в лекотата на битието си, дори на външен вид като че бяха правени един за друг. Станаха звезди, дипломираха се един след друг, поснимаха в няколко сериала, поиграха в театъра, разделиха се, обикнаха други хора, поожулиха се и в любовта и в работата...Живот, ще кажат старите хора. Аз пък ще кажа, че пак са супер симпатяги. Дори още повече. Пораснали малко, но не прекалено. 


И сега (оказва се пет години след онзи рожден ден), си седим на този покрив и се чудя как да започна разговора. Погледът ми се рее свободно зад тях и почти няма в какво да се спре. Затова започвам оттам.

Луиза Григорова и Явор Бахаров на закуска с Интервюто.

Кога се чувствате истински свободни?

Явор Бахаров: Най-скоро се чувствах свободен сега, като бях в Лондон - там нямах задължения и сутрин като стана, си мисля единствено за нещата, които искам да видя в този град. Не бързаш, разглеждаш, четеш си книжка в парка... Чувствам се свободен, когато нямам задължения и мога да си направя план, който дори да не спазвам… Така де - чувствам се свободен, когато мога да правя каквото си искам. Чувствам се свободен, когато пътувам.

Луиза Григорова: Аз много не я разбирам по същия начин свободата. Дори напоследък осъзнах, че много силно се боря за това да съм свободна, което в днешно време е много трудно. И установих, че се чувствам на моменти не щастлива от това, което правя, а пък трябва да е точно обратното, защото професията ни е такава, че трябва да я правим само с любов. И изведнъж, като осъзная, че съм задължена да изпълнявам чужди задачи, а не да избирам, и това със свободата се размива малко. От няколко години насам осъзнавам, че има ли нещо в живота ми, което започва да ме кара да се чувствам задължена, се отказвам от него. Давам ти три бързи примера, защото веднага ми изникват в главата. Всяка вечер в главата си бях задължена да пия алкохол, дори една бира, но да пия. Осъзнах, че това нещо ме държи и спрях да го правя. Спрях да пуша и спрях да влизам във Фейсбук, просто защото осъзнах, че това са неща, които ме контролират, а предпочитам аз да ги контролирам. 

Как се прави това? Казваш си: "От утре няма да пия"?

Л: Не, това не е “От утре спирам да пия". Това е абсолютното осъзнаване, че нещо друго ме владее и  че трябва да се справя с него. 

Това не е ли задължително във вашата работа? Да сте във "владение" на някой друг, не само на друг, а на неговите фантазии дори - на режисьора, на драматурга, даже на човека, който ви прави костюмите?

Л: Това е друго. Аз имам качеството да приемам фантазиите на друг и да ги разработвам и в себе си като такива, така че в това няма никакъв проблем. Става въпрос за системата на щатните артисти, в която трябва да видиш разпределението си на стената и да си задължен да играеш. Как така си "задължен да играеш"?! Да не си мечка на каишка?! И от време на време това ме кара да се чувствам нещастна. И може би това изобщо не е зряло и не е готино, но вече има представления, които играя, а не се чувствам добре в тях. 

Я: Аз пък не съм на щат вече от една година и осъзнавам колко е приятно да играеш в театъра, защото не ми се случва толкова често и всяко едно представление го изживявам малко по-различно, дори да не ми е любимото, пак ми е приятно. Наслаждавам се. Има една свобода, когато не си на щат. От друга страна, има и своите минуси - според мен сега не играя достатъчно и сам трябва да си търся проекти, да ги бутам, ръчкам и да намирам начини да се случат, да се самодисциплинирам. Ето, сега се опитвам да ставам всяка сутрин в 8.30, да се държа постоянно зает, защото ако не правиш нищо, се чувстваш непълноценен. Ти и не си.

Луиза не пуши и не пие, ти ставаш в 8.30… Някакво остаряване ли забелязвам?

Л: Порастваме.


Я:
Аз се опитвам през делника да е така, но си взимам и почивните дни. И най-хубавото е, че мога сам да си определям кога да са те. Тази седмица например, уикендът ми беше в сряда.

Ако си с човек до себе си, ако живееш с някой, това ограничава ли свободата?

Я: Това, което виждам около моите приятели е, че ограничава донякъде. Зависи какво за теб самия е свободата, пак се връщаме към първия въпрос. Все пак мислиш за другия човек, дали на него ще му е приятно, много по-лесно е да си сам, което не казвам, че е по-правилно.

Л: Аз пък си мисля, че е много по-трудно да си сам. Просто трябва да намериш човек, за когото не мислиш дали ще е гадно да направиш нещо, а просто не ти минава през главата да го направиш, защото той ти изпълва всичкото. А не да се спираш, защото на другия, виждаш ли, ще му е гадно. Ще се спреш веднъж, ще се спреш два пъти и накрая пак ще отидеш в грешната посока. Ако има човек до теб, благодарение на когото всичко ти е толкова изпълнено, че нямаш нужда от никакви неща, нямаш никакви липси, нямаш нужда да се спираш да правиш неща, защото нямаш нужда от тези неща. Това е страхотно! Така че свободата ти я ограничава някой, който не си е на мястото у вас.

Колко пъти сте ограничавали свободата си заради друг? Не само във връзките. 

Л: Напоследък може би все по-често се спирам заради други хора, защото започваш да порастваш и разбираш, че не си център на вселената. И искаш или не, трябва да се съобразяваш. За човека до теб се съобразяваш, защото искаш да се съобразяваш, а не защото трябва. За колеги, за работа, за приятели…Случва се все по-често. 

Я: Постоянно. Дори нашата работа е свързана с това - колектив, в който работиш и с който трябва да се съобразяваш. Мен лично работата в екип ме направи по-търпелив. 

Изненадвам се, че когато говорите за свободата, я свързвате с отношенията, с това, което ви обвързва психически. Разбирам ви напълно, но аз например съм се чувствала истински свободна в моменти на допир с природата, в моменти на усамотение с нея - плуване или когато сме някъде в планината и е тихо… Дори, Яворе, мислех, че и ти ще кажеш нещо такова, тъй като ти си доста екстремен тип.

Я:  Да. На върха, в морето , океана,  където се бориш със страховете и и изостряш сетивата си.Преодолееш ли страха, чувстваш свободата. Ето сега се оказа, че свободата е адреналин. 

А на сцената изживява ли сте нещо подобно? Дуенде?

Л: Да, свободата не е задължително свързана с планината. Аз много често се чувствам свободна в градска среда. Много обичам напоследък да съм сама, да се разходя някъде, да отида дори ей така, без посока, сама със себе си, с музиката си, с книгата си, сред хора, но сама. Това също е вид свобода. 

Мислили ли сте какво е да постигнеш "пълна" свобода в днешно време?

Л: Не знам къде е границата. Ако тръгнеш да се бориш за абсолютната свобода, това ще наложи много ограничения - на храна, на хора, на място, където да живееш… Трябва да си в пещера на ОМ, а аз не съм се извисила чак толкова много.

Има хора, които напълно късат с начина си на живот тук и отиват да живеят на село, например. За тях това е свободата. 

Л: Да де, ама отиваш на село, пускаш bTV-то и пак не си свободен. Може да си в града, да не се съобразяваш със заобикалящата те плява и да си все толкова свободен, колкото на село с телевизора. Така че не мога да намеря къде е границата. Едно време с Явор…

"Едно време”!? Верно ли? Кога бяхте заедно всъщност?

Л: Ами преди 7 години станахме гаджета, преди 5 се разделихме…

Я: Малко по системата на Бегбеде и „Любовта трае три години“…А иначе “пълна свобода“ е може би само това  състояние на духа, което усещаш в последните секунди на живота , дотогава само се опитваш. 

Когато бяхте заедно, борихте ли се за свободата си? За личното си пространство?

Я: Да, дори сме работили над това, всеки да си има своите неща.

Л: Ние като бяхме заедно може би бяхме твърде объркани. Беше ни първата сериозна връзка и на двамата. Някак си човек не знае как да се намести. Правех повече грешки, отколкото сега бих направила.

Тази връзка урок ли ви беше или нещо, за което си спомняте с носталгия?

Я: Eдин приятен за мен урок. 

Л: Пък и тогава му беше времето и мястото да се случи.

Я: Да, и не се връщаме с някаква носталгия към това време, по-скоро като нещо нормално.

Л: Даже по-скоро се забавляваме и понякога се караме на стари теми.

Я: Нямаме лоши чувства един към друг, това е сигурно.

Парите дават ли свобода?

Л: Това щях да кажа. Как може да си свободен, като си непрекъснато зависим от тези хартийки? 

Повече пари дават ли повече свобода?

Я: С повече пари можеш по-свободно да взимаш решения и да пътуваш, можеш да си купиш малко свобода. 

Л: Да, със сигурност да пътуваш повече. Но пък винаги има проблем, че като имаш много пари, често нямаш време.

Я: Или обратното - като нямаш достатъчно, не можеш да отидеш там, където искаш. Комплицирано е, като везна с по няколко теглилки и от двете страни. Гледаш хем да имаш достатъчно свободно време, хем да имаш ангажименти,с които да се развиваш като арист , пък и да ти осигурят средства за живеене.

Л: Аз мисля, че парите никога не стигат. Дори и на много богатите в момента сигурно не им стига съвсем малко да си купят последния модел яхта, примерно.

Я: Трябва да имаш необходимия минимум, някаква средна база, за да се чувстваш спокоен, да не ги мислиш парите. Трудно е да се каже колко пари ще те направят свободен.

Можеш ли да имаш този минимум ако си актьор тук?

Я: Има много хора, които се чувстват спокойно.

Л: Кои? Захари, Юли и Владо. Това са. 

Я: Може, аз се сещам и за други.

И вие не може да се оплачете - пътувате, изглеждате добре...

Л: Аз пътувам благодарение на родителите си. Не изкарвам достатъчно пари, за да мога да си осигуря спокоен живот сама, да се чувствам спокойна. И за тези пари работя 20 дни в месеца. Какво е това?!

Я: Не е ли нормално в началото на кариерата ни да е така?

Л: Но тук в България това не води до следваща стъпка. Особено в театъра. Хайде, в киното, ако снимаш достатъчно, може би е различно. В театъра какво повече? Да ми вдигнат заплатата с 10 процента?

Я: Много хора се ориентират към мобилния пазар - навиват се да правят проекти, които ги кефят и им търсят сцени.

Л: Извинявай, че съм толкова черногледа рано сутринта, но къде да се случва това? В някакви ъндърграунд пространства, където ги гледат 20 души, а те играят за по пет лева? Не, мерси!


Я:
Разбирам за какво говориш. Тези неща ме терзаеха миналата година по това време и затова реших да се откажа от щата. И сега се чувствам по-добре.

Когато се снимахте в сериали по-добре ли беше от финансова гледна точка?

Я: Разбира се, дума да не става.

Л: Тогава имаш постоянен доход, сигурен. Е, не е бил това, което се очаква за актьори в такъв успешен сериал, пак беше някаква подигравка, но все пак беше подпомагане някакво. Не е като на звездите в турските сериали.

Я: Но пък и животът тук е по-евтин отколкото в Турция, да речем. 

Не чак толкова, да не говорим, че продуцентите тук правят доста прилични пари. 

Л: За разлика от актьорите и то от нас, по-младите, каквито бяхме тогава.

Я: Да, но пък сериалите ти дават сигурност и занапред, а и водят след себе си други неща. 

Л: И можеш днес да си позволиш да похарчиш повече, защото знаеш, че ще дойдат нови.

Я: Абе, приятно е. Особено ако има няколко сезона и можеш да си изградиш персонажа.

Снима ли ви се пак в сериал?

Л: Особено ако е по HBO.

Я: Разбира се.

Л: Зависи какъв е, защото има такива, в които не ми се играе.

Бихте ли били пак гаджета в сериал ако се "наложи"? Дреме ли ви?

Я: Не ми дреме, това ни е работата. Дори може би ще е забавно.

Л: Дори ще го изиграем по-добре отколкото с някой друг.

Я: А като стана дума за сериали, последните два, в които участвах - "Недадените" и "Под прикритие”, изобщо не бяха лоши. Там направих едни от най-добрите си актьорски постижения пред камера, според мен. 

Л: Е, аз говоря за други неща, които не са точно сериали и не с актьори, но наподобяват. Не искам да цитирам, но…

Това е друг жанр и си има своята ниша. Единственото тъпо е, че така хората започват да си мислят, че всеки може да е актьор.

Я: Ами то всеки може да е актьор.

Л: Освен тях има и сериали за по пет лева и на моите колеги актьори им се "разказва играта" да попълват евтините им липси с актьорски ентусиазъм. Сега като се замисля, "Дървото на живота" е най-хубавата продукция, която е правена тук. Струваше и най-много пари и това си личеше. 

Значи парите все пак имат значение. Оглеждате ли се за работа извън България?

Я: Все повече. Като бях сега в Лондон, срещнах поне 5-6 човека, познати, които живеят там и се опитват да направят нещо. Имат агенти и се опитват да се лансират там. Дори и там има конкуренция между нас. Наскоро дори двамата с Бойко (Кръстанов) се явихме на един и същи кастинг за ролята на един поляк.

Л: Избраха ли някой от вас?

Я: Между другото, отбелязах една малка победа, но в крайна сметка не взеха нито един от нас.

Л: Имаме си пазар, просто малко по-малко се случват нещата и някой трябва да направи нещо голямо, за да се утъпка пътеката. 

Я: Хубаво е да продължаваш да вървиш, да намираш сили и да вярваш, че  дори и да не е утъпкано пред теб, има смисъл.

Как се намира кастинг директор в Лондон? Може би не всички искат да работят с източноевропейци.

Л: Шоурийл трябва да имаш, снимки, опит…

Я: И добър английски.

Л: Аз забелязах, че тук да си актьор, означава да си малко лентяй, а там да си актьор означава адски много работа - трябва да можеш много неща, всичко - да плуваш, да играеш тенис, да говориш езици, да караш ски… Колкото по-добре говориш английски, толкова по-добре. Ролите за източноевропейци все пак не са чак толкова много.


Я:
Аз мисля, че ние носим една друга енергия и излъчване, нещо различно и с това правим впечатление. И се надявам, че това можем да го продадем, да намерим правилния начин да го представим.


Л:
Ако говориш с възрастен актьор в България, ще ти каже: "Стой си тук, къде си тръгнала в чужбина да сервираш?". Не бе, няма да сервирам, ще играя, ще съм актриса! Те не са свикнали с тази идея. Те са тъпкани, така са били цял живот. А сега светът е огромен и всеки може, но се изисква и огромна доза късмет.


Я:
Ти трябва да си подготвен за този късмет. Ако ти кацне птичето на рамото, да успееш да го хванеш веднага. 

Какво е за вас "голяма роля" в момента?

Я: Играе ми се поддържаща роля в добър европейски филм. Струва ми се реалистично голяма цел. 


Л:
Може да се случи. И аз натам се стремя. 



ЗАКУСКАТА се осъществява с вкусните сандвичи и любезното съдействие на OMV.