Ясен Гюзелев | Interviewto

Ясен Гюзелев между две библиотеки

Интервю Актуално Литература

Разговор за аналоговите хора, илюстрациите, книгите, рисуването, успехът, конкуренцията, тиражите, печалбите, наследството, бързането бавно, сроковете, инвестициите и един "малък Микеланджело" за финал.

Ясен Гюзелев между две библиотеки


Ателието му не е точно това, което си представяме, като чуем "художник". Няма захвърлени на пода листа, нито статив, нито огромни прозорци, нито хиляди кутии с моливи или бои. Между две библиотеки, пълни с книги, сгушено стои едно бюро с малка лампа на него. Голям гардероб (по-късно ще разберем, че там е прибрал част от картините си) и на вид зъболекарски шкаф с много чекмеджета обгръщат бюрото от третата му страна. Диван. Прозорците гледат към вътрешен двор на стари софийски кооперации. Пропускам да го питам дали чува камбаните на "Свети Георги", но съм почти сигурна, че е така. На бюрото има няколко молива и някакъв лист. Тефтер. Близо до невероятното е, че на подобно място са се родили едни от най-красивите илюстрации, които феновете на "Алиса" познават. А пък тези, които следят творчеството на Ясен Гюзелев, знаят, че "Алиса" е само малка част от неговото изкуство. И че той е нещо голямо, артист извън рамките на България, светъл ум и прецизно перо, които пътуват във времето и историите, само привидно разположени между две библиотеки. 


Ясен Гюзелев в Интервюто. 
  

Колко неща са ти нужни, за да си преместиш "офиса"?

Това, което виждаш тук. Всичките ми книги - те са библиотека и половина. Материалите ми за рисуване (доста съм скромен - малко хартия и моливи). И последното, което се натрупа в тези шкафове, са мои картини в рамки. Виждаш, не е много, дори и компютър не ми трябва. 

Странно е в днешно време да не работиш на компютър. Макар че, да си призная, до съвсем скоро и аз не знаех, че вече повечето илюстратори не рисуват с молив. 

Така е, но аз съм аналогов човек. А за илюстраторите - доскоро не работеха на компютър, нямаше и такива технологии.

Ти не се ли изкушаваш да се пробваш на компютър?

Изкуших се веднъж. И не беше точно изкушение, по-скоро дългогодишно настояване от страна на приятели и колеги, които твърдяха, че с компютър ще става по-бързо и по-лесно. Реших да опитам по работата върху "Кралят на златната ръка" от Джон Ръскин. Направих рисунките на ръка и реших да ги оцветя на програма на компютъра. Но не ми хареса ефекта, не изпитах никакво удоволствие по време на работа и не спестих никакво време. Така или иначе нищо не може да компенсира липсата на удоволствие, дори спестеното време.

Колко време може да се спести с компютъра всъщност? Предполагам, че не можеш вместо една книга на ръка да правиш десет на компютър годишно?

О, не. Пък и от този опит научих, че както работи човек без компютър, така работи и с него - това е начин на мислене и на подход към нещата. Има хора, които работят бързо с четка и хартия. Те могат да направят една илюстрация за два дни с четка и хартия, могат и с компютър. Аз ги правя за 20 дена и по двата начина. 

Гледам те така седнал срещу мен и с тази библиотека зад теб, пълна с книги и енциклопедии повече ми приличаш на доктор, отколкото на илюстратор. 

О, дори и тези са малко. За един илюстратор е много важно да има извори, от които да черпи информация. Ето, тук отзад имам албуми с репродукции на изкуство. И когато имам да работя върху някоя епоха, търся архитектури, костюми… Но тези книги никога не са достатъчни, затова често ходя и търся неща в библиотеката или пък в интернет. 

По-лесно ли е да работиш за дадена епоха, отколкото по Алиса например, чиито свят е напълно измислен?

Алиса също е по епоха и аз много държах да я вкарам в атмосферата на Оксфорд, по-точно на Крайс Чърк - университета, в който е работил и живял Луис Карол. Имах късмета преди това да посетя мястото и да направя снимки. Много илюстратори я поставят в една съвсем фантастична среда, а аз исках да е свързана с мястото, където е разказана, измислена и писана тази история. Но работата по епоха винаги ми е интересна. Задълбаването в различни епохи дори е много приятна част от работата ми.

Като ходиш в библиотеката или пък си навън, а се сетиш нещо, което може да ти послужи в работата, правиш ли си записки или си по-скоро разпилян?

Обикновено в съдържанието на книгата си водя бележки и в един тефтер накратко си описвам илюстрациите, които планирам. Ето, виж това (показва ми тефтера си) - уж подредено, обаче записките са по-скоро разпиляни. 

Доста подредено и красиво пишеш. 

Опитвам се, но когато ми потрябва нещо, никога не го намирам, защото нещата винаги си сменят мястото. А и съм забелязал, че нещата имат свойството да се увеличават. 

Така е. Ти от тези художници ли си, които около себе си имат стотици скъсани и изхвърлени листа?

Малко изхвърлям, просто по някой път не се получава. Иначе понякога дори не правя подготвителни рисунки. Но вече всичко ми е в главата. Обикновено правя нещо като сториборд - малък формат картинки, за да зная, че цялата история мога да я изкарам под един общ знаменател, защото много пъти измисляш няколко илюстрации, но трябва да си сигурен, че до края можеш да удържиш по един начин. Както в романите - трябва да държиш историята от началото до края. 

Сетих се за илюстрациите в книгите от детството ми. Някои от тях бяха ужасно грозни, дори ужасяващи. Сега вече зная, че може би е било някакво течение в илюстрирането, обаче това не ги прави по-красиви. 

И на мен не са ми харесвали много от тях, но сега като художник мога да преценя, че имат достойнства. Но много често в нашето детство, особено тук, в България, излизаха много лоши типографски книги, на много лоша хартия, с много лоши мастила, лошо произведени. Това пречеше да се оценяват понякога може би добри илюстрации, съсипвани от лошата продукция. 

А какво ти харесваше?

Най-силно впечатление като дете са ми правили илюстрациите от "Ад" на Данте от Гюстав Доре. Не че тогава съм четял това произведение, но съм го разглеждал с най-голям интерес. После видях и други негови илюстрации. Ние имахме голяма семейна библиотека, в която можех да видя Микеланджело, Веласкес, Рембранд. Още тогава  исках да бъда като тях - художник. 

Сега като голям човек как подхождаш към илюстрациите - с мисълта, че рисуваш за деца ли го правиш, когато книгата е детска или няма значение?

Не. Подхождам така, както смятам, че трябва да се прави - опитвам се да бъда максимално верен на текста, атмосферата, духа на разказа, на епохата, която пресъздавам. Както споделих, от дете съм харесвал тези майстори и мисля, че когато работя нещо, което аз харесвам, то може да допадне и на малко дете, и на възрастен човек. Хубавото се оценява от всички. А децата оценяват още повече, когато нещо е направено с умение. Има една тенденция илюстраторите да рисуват по "детски", за да се харесат на децата. Аз мисля, че по-скоро обратното е правилно. Но това не е академичен въпрос, който искам да разрешавам. Аз съм го разрешил за себе си. 

Какво най-често те питат хората, които сега навлизат в илюстрирането? По-младите ти колеги какви съвети искат?

Ние сме един кръг хора, които сме свързани с дизайна на книги, на илюстрации. Говорим, споделяме си като  приятели... Няма особена позиция, от която те да ме питат за съвет. По-скоро обсъждаме, аз не съм учителска фигура.

Не ти ли се преподава?

Отдавна мисля, че ми е дошло време, но моят живот е така организиран или така неорганизиран, че аз не виждам кога мога да отделям време за преподаване. Защото това е една много сериозна дейност, не е просто отиване до университета и връщане след четири часа. Изисква сериозна подготовка. 

По колко часа на ден рисуваш?

Навремето работех по 12-14 часа на ден. Сега повече от 8 часа не мога. Преди работех и нощем. Но вече не мога и отвикнах да рисувам на изкуствено осветление. Така или иначе цялото ми ежедневие е заето с рисуване. Дори не ми остава време за друг тип изкуство, например да правя илюстрации за себе си. Но да не прозвучи като оплакване, това е моят живот.

Кога последно си правил картини за себе си?

Не знам, може би в Академията, но тогава пак бяха задачи.

Чий е този портрет на стената зад теб?

Това е дъщеря ми. Ето, че явно понякога успявам да направя някой портрет, но рядко. 

Преди малко ми сподели за картините, които държиш в онзи шкаф. Какво наследство ще оставиш на дъщеря си?

Аз си мисля за тези работи, за тези картини, и то с една малко нарастваща тревога - какво да ги правя, къде да ги оставя... Аз мога да оставя всичко в наследство на дъщеря ми, но това би било едно бреме за нея - това са стотици и стотици рисунки, които се трупат. Би било по-добре в една музейна среда да се съхраняват, но за тази цел някой от някоя държавна институция трябва да прояви интерес.  

Има ли я тази грижа за художниците или дори не за тях, а за това, което могат да оставят на държавата?

Не, забрави! Аз ако ги даря, те ще ги вземат. Но се съмнявам как ще ги съхраняват. То човек дори не знае утре ще съществува ли Градската галерия. Може някой да реши, че нямаме нужда повече от галерии и музеи. Това, разбира се, е малко пресилено от моя страна. За дарението - аз мога и да реша да направя тази стъпка по-късно, след време, но дотогава е редно някой да реши да купува по едно-две неща на година. Художникът живее от това. Единствената галерия, която има бюджет за това, е Софийска градска. И те правят това, доколкото могат. На Националната галерия за 25 години са отпуснати 200 000 лева за закупуване на произведения на изкуството. И те закупиха някакви неща, но не е достатъчно. Това е абсолютно задължение на тези институции. Имаме вече две поколения художници у нас, които сякаш не са съществували. 

Хората в културните институции не се интересуват от това или просто не си разбират от работата?

Просто нямат бюджет за това. Те библиотеките нямат пари за по една книга на година, камо ли за картини галериите да имат.

Преди да се видим, прочетох много неща за теб. Навсякъде колегите са използвали суперлативи – „най-талантливият ни илюстратор“, „най-успелият“, „най-добрият“… Човек би си представил, че тънеш в охолство. И че го заслужаваш. 

И аз мисля, че го заслужавам (смее се). Аз, разбира се, не се оплаквам, че съм беден и едва свързвам двата края. Това, което изкарвам, стига да живея един нормален живот. Но истината е, че аз работя много бавно, а пък дори и на запад пазарът на книги не е този, който ще те направи богат за една вечер. Разбира се, може и да имаш шанса да работиш за книга, която ще се продаде в много голям тираж, което със сигурност ще донесе по-големи приходи. Но богат не се става от тази работа. Имаш по-висока цена, можеш да продаваш илюстрациите като принтове, но няма да забогатееш.

Алиса ли е най-илюстрираната книга в света?

Може би. В англоговорящия свят излизат по две-три нови издания. 

Как може да видиш 50 Алиси на други автори и да си измислиш своя, напълно различна? Възможно ли е това?

Когато ти се падне като автор да пресъздадеш нещо отново, трябва да забравиш тези илюстрации. Макар да е някакъв вид приемственост, това че ще си проличи откъде тръгваш като иконичен образ, не е непременно лошо. Но по принцип се забравя. Влизаш в текста, в собственото си въображение и си изграждаш този свят така, както го виждаш.

Кой образ на Алиса те е изненадвал най-много?

Аз съм виждал много Алиси и вече дори не е въпрос на изненада, по-скоро гледам качеството на рисунката и по това я оценявам.

Мислех си да не те питам за Алиса, защото всички го правят, но явно не успях. Писва ли ти да те питат за Алиса?

Писва ми (смее се). Но щом има интерес, съм длъжен да го задоволя.

Тогава последно - "Алиса в страната на чудесата" ли е с най-голям тираж от нещата, които си правил?

Май не. Вероятно това са били картите Таро, които още в началото на кариерата ми направих в Италия. Но тогава не правехме много изгодни сделки. Взимаш работата, която ти предлагат при техните условия или не я правиш. Тогава те бяха адски непочтени. Ето, от тези карти Таро можех да взимам добър процент, те бяха много популярни. От тях можех не да забогатея, но да тече някаква добра сума. А по договор всъщност те ми платиха само илюстрациите и така откупиха всички права. Повечето издания така постъпваха в Италия. И това беше една от причините да предпочета да се махна от там. След тях започнах да работя с немски издатели, които са по-коректни, но и те като видят млад артист, се опитват да го експлоатират по някакъв начин. Няма никаква почтеност. 

Вие сте били в Италия заедно с Чочо (Чавдар Гюзелев), нали така?

Да. Когато аз отидох през юни 90-та година, брат ми вече беше там. Ние обиколихме много издателства в началото, за да покажем нашите работи. И двамата сме много различни като художници и навсякъде ни харесваха, но ни казваха: "Вижте какво, момчета, илюстрациите ви са прекалено добри за нас." Тоест те не държат да предлагат най-доброто, а това, което ще се продава най-добре. А то не е непременно най-доброто. Те явно са изчислили някаква средност, която ще върви на пазара. Така или иначе, оттогава не съм останал без работа. 

А тази "средност", за която италианците са говорели, е навсякъде около нас. Явно наистина се продава. 

Да, това е другото име на посредствеността. Навсякъде. Казвам го, за да не си мислят хората, че там, на другите места, доброто винаги печели и успява. А дори да е така, това коства много усилия. Преди две години пак бях в Болоня на международния панаир на детската книга и се случи същото. Показвам "Алиса в огледалния свят" и всички много я харесват, но казват, че не могат да си я позволят. Може би се страхуват, че ще инвестират, а купувачът ще се стресне от този вид хубост и няма да я купи.

Голяма ли е конкуренцията във вашите среди?

Да, много. Ако моята Алиса е излязла през 2003 година в Америка, след нея са излезли поне 50. Моята вече е история.

Мислил ли си някога, че можеш да правиш и други неща?

Да, и досега го мисля, но не градя особени мечти и очаквания. Има и една чисто икономическа принуда - аз от това живея, от илюстрациите, които правя. Ако нямам тези поръчки, които ми гарантират минимален сигурен доход, не зная какво друго бих правил. Ако подготвям една изложба около година и после няма кой да купи тези картини, кой ще ми плати годината?

Какво е "халтура" във вашата работа?

Халтура е, когато ти дават тема, по която да работиш, и то за много кратки срокове, а тя изобщо не те вълнува. Но ти приемаш, само за да вземеш едни пари. 

Ти избираш ли си сега какво да правиш?

Да. И мога да си позволя да работя бавно, сериозно, всеотдайно.

Отказвал ли си работа?

Да, доста. И то защото не мога да се справя с времето, а не защото не ми е харесвала темата.

Във вашата професия не можеш да делегираш работа. Не е като да си банкер или фабрикант, трябва да свършиш всичко сам.

Чисто теоретично можех да направя ателие, в което да си обуча млади художници и да взимам по десет поръчки на година, вместо по една.

Това прави ли се все още? 

Всъщност не. Прави се от тези големи нашумели имена на концептуалното изкуство, но там става въпрос за други концепции и пари. За някой може и по 100 души да работят. Деймиън Хърст например не пипа нищо с ръцете си, само дава идеите. За мен е важно всяка линия, всеки щрих аз да съм ги направил. Как ще постигна иначе цвета и формата, които искам?! Никой друг не може да го направи вместо мен.

Аз все още не мога да разбера как някой би дал 50 000 евро, да речем, за платно с пет точки на него. И то принт. 

Това е инвестиция. Богатите хора не купуват картини, за да си ги гледат вкъщи. Те ги купуват и си ги слагат в депа. Китайският милиадер дори не е виждал произведението, някой го е купил вместо него и после той ще го препродаде. Това е сигурна инвестиция. Виж цените, има по стотици милиони долари картини. Има едни съвременни художници, които имат късмета или заслугата да бъдат обявени за гении или таланти и всички се избиват да купуват картините им приживе. 

Какво значи „късмет“ - добра критика, добър маркетинг или просто забелязан от точните хора талант?

Честно казано, не знам. Много неща от този тип изкуство ми харесват, втори ми допадат, трети съвсем не разбирам. Не казвам, че са лоши, просто може би на мен ми липсва един извървян път, за да ги оценя. В един момент тези млади хора правят нещо, намира ги точният галерист, куратор или критик, който ги обявява за велики и нещата тръгват от само себе си. 

При теб не може ли да се случи?

Може би не. Ходил съм по света в различни галерии и ми казват: "Прекрасни неща, но ние не знаем какво да правим с тях. Ще направим изложба, но нашите клиенти търсят друг тип неща." Наистина има и галерии, които работят предимно с графики и илюстрации, работят с един кръг клиенти, които са запалени по този тип изкуство и там цените не могат да стигнат някакви кой знае какви равнища. Хората ги купуват, защото искат да си ги гледат и наистина ги харесват. Цената им няма да се утрои и опетори след време. Или поне така си мисля, но нещата могат да се развият и по друг начин. Аз не си въобразявам такива неща, не за това работя и не това очаквам. Иска ми се по големите градове да направя една голяма изложба, представителна, за да видят хората нещата ми. 

Ти какви картини имаш вкъщи?

Имам подарявани картини от мои приятели. Някои съм рамкирал, за други все се каня в годините - от Елена Панайотова, Стефан Петрунов, Атанас Атанасов, Киро Мавров. Имам и някои стари гравюри от Италия. 

Коя част от от София би нарисувал ако имаше  повече време? 

Ето, дори това, което виждаме през прозореца, ми харесва и бих го интерпретирал. Старата част на София, не само старите къщи, но и този нашият квартал. Той е строен през 30-те години в стил модернизъм, един немски функцонализъм, прости сгради, с много хубави пропорции. А сега ги виждаме закърпени, с климатици….

Болна тема и на брат ти...

Да, това е дълга и болна тема, дори не искам да я отварям. Но ме дразни всяка такава недомислена подробност, всяко недомислено вмешателство и разбиване на идеята на архитекта. Дори прозорец с нова дограма разрушава архитектурата. 

Да се следи за тези нарушения не е ли работа на общината, не на собственика? Той може и да не разбира какво прави. 

Това, че живеем в такава антиестетска среда, нас ни дразни, но повечето хора дори не го забелязват, така е. А общината вече 30 години се е отказала от тази си функция. Дали поради рушвети, незнание или мързел, не зная. Може би просто е по-лесно да не си вършиш работата. Тук всеки предпочита да не си върши работата и това също е корупция. Корупция е всяко нещо, което е разградено, развалено, разрушено откъм морал или способност. Когато отказваш да си вършиш работата, това е корупция, независимо дали взимаш пари за това или го правиш от бездарие и мързел. Както и съдебната система. И там, незнайно по каква причина, те не си вършат работата. И това е корупция.

Не си ли щастлив, че работата ти дава възможността да работиш извън тази действителност? Да се ровиш и да се потапяш в своите епохи?

Да. И се радвам, че имам възможността да работя с чужди издателства, но това човек си го извоюва и не е лесно. Аз се затварям в ателието си, изолирам се. Имам тесен кръг от приятели, роднини, но пък човек иска да се почувства в едно общество, да усеща, че има място в него, че е сходен с другите хора. Потискащо е, когато мнозинството е нещо различно, което нито се интересува от него, нито ти можеш да усетиш сходност с тях.

Спомена няколко картини от свои приятели, които имаш у вас. А какво би искал да имаш, ако беше от онези колекционери?

Аз вече отдавна нямам такава колекционерска страст. Но да речем, един малък Микеланджело ще ми е напълно достатъчен (смее се). 


Повече за творчеството на Ясен Гюзелев може да откриете в неговия сайт - http://www.iassen.com/