Захари Бахаров | Interviewto

Захари Бахаров, Явор Гърдев и "Чамкория". Дай им два часа!

Актуално Интервю Театър

Всъщност, в това интервю присъства още един човек. Героят на Милен Русков от "Чамкория" е толкова витален, че не е трудно да излезе от страниците на романа и почти да седне до нас, докато обсъждаме представлението. На Бае Славе му предстои голям дебют и със сигурност знаково място в българската литература.

Захари Бахаров, Явор Гърдев и "Чамкория". Дай им два часа!


"Чамкория" на Милен Русков излиза на 4 май 2017 година. Ще се случи така, че двама души ще я прочетат малко след това, поотделно, но почти едновременно. Ще харесат силно простодушния чар на Бае Славе, който разказва историята, докато кара омнибуса си до Чамкория (днес Боровец) и ще поискат да пресъздадат образа му на сцена. Така накратко въображението и умелото перо на Милен Русков събират на сцената на театър "199" Явор Гърдев и Захари Бахаров.  В спектакъла "Чамкория".

Затова днес двамата са в Интервюто. 


Как се случи, че и двамата поотделно в един и същи момент поискахте да представите "Чамкория" на сцена?

Захари: Спомням си, играхме “Старицата от Калкута” и пак бяхме седнали някъде около театъра. И двамата току-що бяхме прочели "Чамкория" и романът ни беше харесал много. И двамата без знанието на другия бяхме звъннали на Милен и то май в един и същи ден…

Явор: Когато се обадих на Милен Русков (а това беше към края на май), за да го питам за правата, той ми каза, че малко преди това му се бил обадил Захари. Не бих казал, че съм фаталист, но някои съвпадения са по-скоро знамения. 

Значи и двамата сте си го представяли независимо един от друг. И двамата ли го виждахте като моноспектакъл?

Я: В началото нищо не си представях. Просто романът събуди у мен енергия, която рядко усещам като читател. А аз се доверявам на интуитивните импулси. Когато желанието се отпуши преди рефлексията и рационалните подбуди, това е сигурен знак, че следва да му се довериш без още нищо да знаеш. Чак след това започнах да се замислям какъв точно трябва да бъде спектакълът. Решението се избистри в полза на "моно" като резултат от вътрешното ми убеждение, че романът сам по себе си, освен роман, представлява и дълго драматургично произведение. Непосилно дълго за сценична реализация. В пълния си двутомен обем за мен той едновременно представляваше и една гаргантюански грамадна пиеса, която обаче ми се искаше да поставя открай докрай. Поради това и не ми изглеждаше, че романът има толкова нужда от драматизиране в собствения смисъл на думата, колкото от процесуално извеждане на максимум съдържание в минимум обем, на базата на запазен сюжетен гръбнак и неизбежно лишаване от съществени фабулни сегменти; от структура в сбит вариант, за да се превърне в основа на сценично произведение. За мен всяка една отделно взета и случайно извадена част от този роман е представителна за него целия, т.е. тя работи вместо цялото. Още преди да излезе “Чамкория" прочетох нещо като пилотен откъс в един литературен сайт. Ставаше дума за опита за атентат срещу цар Борис Трети в Арабаконашкия проход. И само чрез този откъс Бае Славе ми се яви като цялостен и пълнокръвен характер, който ме заинтригува в напълно достатъчна степен, че да прочета романа.

Бае Славе всъщност е начинът, по който той самият разказва за света наоколо и за другите в него. Неговият характер придобива плътност и обем именно чрез неговото словесене, чрез неговото разказване. Другите персонажи вътре са интересни за мен дотолкова, доколкото той ги разказва, мисли и коментира, не толкова сами по себе си.

И както тогава онзи откъс проработи за мен пълноценно вместо цялото, така днес съм уверен, че фрагментите, попаднали в тази адаптация, макар и фрагменти, работят като единна цялост и са в състояние да обезпечат интересна разходка по меандрите на мисълта на този вече почти емблематичен персонаж. И това е така, въпреки че ни се наложи със Захари да се лишим от огромно количество важни за нас епизоди, включително и от гореспоменатия - за атентата срещу царя. Този епически обем може да бъде положен изцяло върху един-единствен човек. Казвам това без да отричам възможността всичко да бъде направено и по съвсем друг начин. Просто моят избор е в полза на точно този начин. Поне когато става дума за сцена, а не за екран.

Това и щях да попитам - как съкратихте 800 страници до 40?

З.: Прочетохме романа на глас, след което Явор направи нещо като скелет на историята, с неща, без които няма как, а после започнахме да добавяме и да махаме, проверявайки всичко с четене на глас. А иначе бих искал да добавя за моноспектакъла - това решение наистина беше продиктувано от това как е написан романът. Не е било "Сещаш ли се за някой моноспектакъл да направим?", "Да, на Милен Русков един роман има сега…". Не е това.

А и аз много се притеснявам с това "моноспектакъл", защото ми звучи малко претенциозно. За мен моноспектакъл значи, когато човек си напише, режисира и изиграе нещо сам. А пък в този случай не е така. Милен Русков е написал текста, има си режисьор - Явор Гърдев, има си художник - Слави Кокалов, има си всичко. Аз съм актьор на сцената, само дето ще съм единственият.

За моноспектаклите малко се мисли, че първо трябва да играеш на сцена с други актьори и като станеш „много голяма работа", можеш вече сам. Трябва да дораснеш един вид. А едното и другото нямат нищо общо.

Има ли по-добри и по-лоши актьори в моноспектаклите?

Я.: Да, разбира се (смее се). Аз въобще не съм толкова демократично настроен, когато се опре до естетически избор или художествени решения в театъра. Аз си мисля, че всички естетически решения са плод на важен избор, а всеки избор е вид утвърждаване, но и тип отрицание по неизбежност. Затова хората най-люто се карат по въпросите за вкуса и несходствата във вкуса. Не мисля, че всеки може и всеки трябва да играе всичко, което падне на пътя му. В този аспект изкуствата са силно селективни, често даже травмиращо селективни. Особено когато ние самите попадаме в числото на отхвърлените. Но изборът е наложителен и трябва да се прави постоянно, точно както постоянно го е правил и Милен Русков при написването на романа си. Това е серия от отговорно направени художествени избори. Дълбоко промислени, категорично проведени и ярко изведени естетически избори. Така взетите вече от автора решения стават вдъхновяващи за поредица от последващи решения в интерпретациите, които също ще се очаква да бъдат категорични. Затова сега топката е в нашето поле.

Милен вече е свършил своята работа, при това я е свършил безупречно. Поради това и предизвикателството към нас нараства, а съвсем скоро цялата тежест ще се прехвърли почти изцяло върху Захари.

Докато хората го гледат, едва ли някой ще се пита за спецификите на моноспектакъла, но затова пък всички ще очакват да видят живия Бае Славе.

З.: Ако разбирам правилно, това, което казва Явор е, че ако се издъним, няма да е виновен Милен, а ние (смеят се).

Я.: И понеже образът на Бае Славе за кратко време успя да се засели във въображението на четящата българска публика, няма да е лесно да се отговори на очакванията.

И тъй като предусещаме, че Бае Славе никак няма да бъде мимолетен образ в българското съзнание, се стараем да подхождаме към него с подобаващата за това отговорност, но и с не по-малко подобаващата за това свобода. А чаровното простодушие на Бае Славе, съчетано с неочакваните изблици на проницателност и интелект, ще ни помагат в това.

Слава Богу, този персонаж има късмета да не бъде съден от своя автор, което ще се опитаме да удържим и ние в спектакъла. Колкото повече избягваме да го гледаме отгоре, да го съдим, типизираме, редуцираме, стилизираме и назидаваме, толкова повече го заобичваме. Това е герой за обичане и за да стане такъв, трябва да подходиш към него не само с доверие и любопитство, но и да го поставиш на позицията на признатото достойнство. Само тогава той ще ти се довери, ще ти заговори на своето уважително “ти” и най-важното - ще ти разкаже как стоят нещата в тоя свят, в тая страна, в тоя град, па и в тоя Банишор.

Може ли едновременно да отговорите на очакванията за образа на Бае Славе на хората, които са чели романа и на тези, които не са и трябва тепърва да се запознават с него?

Я.: Аз мисля, че това по начало е невъзможно. В сравнение със сценичните и екранни изкуства, логосът има своите предимства - той работи директно с въображението на читателите. Той има казва, а не им показва, а те после сами си показват в собствените си глави, ако, разбира се, не са иконоборци и изобщо нямат нужда нещо да си показват. Логосът е по-близо до идеите, театърът и киното, до отраженията им. И второ, вече не можеш да удовлетвориш всички очаквания просто защото съвременният код на общуване е чрез негативна селекция, не чрез позитивна. Мрежовата социална комуникация вече модифицира правото на мнение в право на отрицание. Засега всичко това се привижда като  един вид манифестация на персоналната свободата, но времето започва да показва, че негативната манифестация на свободата не води до особено удовлетворение от нея. Та каквото и да направим, няма да отговорим на всички виждания. В този смисъл ние не си и правим илюзии, но пък това по никакъв начин не ни и блокира. Ако чуждото мнение те блокира в опитите ти, тогава никога няма да можеш да направиш нищо. Независимо от отговорността, която носиш, трябва да имаш и смелостта да действаш. Така или иначе човек не може да бъде пределно съответен на герои, които обитават зоната на мита, накъдето Бае Славе се е запътил с уверени крачки.

З.: А това, което аз мога да добавя е, че наистина не си правим някакви илюзии и знаем, че мнения по темата ще има. Така и трябва. Въпросът е да дойдеш да гледаш и тогава да си правиш изводите. За да кажеш: "Това е" или "Това не е". Да ми дадеш два часа и след това, ако искаш, да ме разкъсаш. Не предварително и въобще.

Я.: Условието е: "Дай ни двата часа!”

Захари, на теб това ти е първият моноспектакъл. Страх ли те е?

З.: Да, защото сега няма нито на кого да се облегна, нито кого да обвиня, ако се проваля (смее се). Може донякъде Явор, но не би било много справедливо. А и чисто физически също има предизвикателство. Трябва да ми стигнат силите. Идеалният вариант би бил аз да дам на публиката от своята енергия и вдъхновение и тя да ми отвърне с нейната и така да стигнем заедно до финала. Аз на тях, те на мен.

За хората това "бае" прави автоматично героят да изглежда по-възрастен.

З.: В романът има място, на което много точно се казва на колко години е Бае Славе - на 123-та страница от втория том на старото издание. В новото преработено издание, което излезе тези дни, не знам на коя страница е (смее се). 


Като стана дума, сещам се, че моята преподавателка по актьорско майсторство в НАТФИЗ - проф. Сейкова ни караше да правим едни таблици на персонажите. Таблицата имаше три полета: 1. Какво казва авторът за персонажа; 2. Какво казват другите персонажи за него и 3. Какво казва той за себе си. В противоречието между тези три полета може да се открият много интересни неща. А иначе една от най-често използваните фрази от Бае Славе е: “Настръхнаха ми косите”. Е, тук вече със сигурност има противоречие, другаде не.


Я.:
Нашата епоха предполага едно по-изнежено пребиваване в света във всичките му аспекти, дори и в битов - имаме течаща топла вода, вътрешни тоалетни и така нататък. Бае Славе е по-серт. Друго е да си бършеш гъза с вестник, пък бил той и правителствения. Другояче жули. Интересно е, че за остатъците от тези сурови обстоятелства лично аз имам сетивен спомен от собственото си детство, от къщата на баба в Ючбунар (тези спомени помагаха и в “Дзифт”), където до 70-те - 80-те години на миналия век се носеха остатъчните мириси на индустриалната епоха и гъстия зимен смог. За мен тези мириси вървят ръка за ръка с очарователното простодушие, благодарение на което си като равен с всичко в този свят - и с животното в зоопарка, и с домашните си. С всички разговаряш на къса дистанция - откровено, често сурово, без много-много да се церемониш. При Бае Славе все още го има дара да възприема света като чудо, на което реагира спонтанно, а после се опитва да си обясни. Това, като помислиш, от гледна точка на вкуса към живота, е страхотно качество. Ние днес се възхищаваме на това в децата. 

Как бихте описали Бае Славе на хора, които не са чели романа? Какъв е той?

З.: На мен би ми се искало да го гледат хората не само като нещо екзотично, старовремско, но и би било много хубаво да искат да си вземат нещо от него. Хем той е едно очарователно говедо, хем можеш да научиш не малко от начина, по който той атакува живота; от начина, по който се справя. Да, може и да мрънка малко, но всяка сутрин става и посреща това, което животът му е подготвил. Гледа си семейството. Не смята, че някой нещо му е длъжен и не се самосъжалява.

А днешният мъж е един лигльо - или го мързи и по цял ден се “изразява” във Фейсбук, или пие от сутринта, или не може още да “открие себе си”, а през това време жените, майките и бабите ни сменят памперси на стари хора в Гърция и Испания и издържат тая армия хрантутници. А Бае Славе е друга работа. Както казваше дядо ми, лека му пръст: “Какъв пубертет бе, Зарче? По мое време нямаше пубертет!“ Точка.

И това е позиция, от която можеш да си вземеш някакво вдъхновение, да си кажеш: "Дай по-мъжката бе, стани и направи нещо!“. “Нещо по-така и от добро сърце”, както казва Бае Славе.

Тогава мъжете по-мъжкари ли са били от сега?

З.: Според мен в пъти.

Този текст може ли да проговори на хората, които днес са на 20 години и които са пропуснали уроците по история?

Я.: Да, текст, който има художествена стойност, не се чете и осъзнава само през предварителното познание за историческия контекст. Такъв текст неочаквано може да послужи и за наваксване на пропуснати познания, а и за опресняване на избледнели такива. Във всеки случай такъв текст се чете с мобилизация на предварителните познания, но може да се прочете и начисто - с мобилизация единствено на личния опит. Във втория случай той може да те запали чрез идентификация, да събуди желанието ти да разбереш.

З.: Това е пълнокръвен свят, в който ти можеш да влезеш без да знаеш нищо за него, просто защото е добре написан. 

Я.: И е начин за опознаеш един исторически свят и контекст през художествена литература.

З.: И като четеш или слушаш това, можеш да си кажеш: "Ето, нищо не се е променило." А може и да си кажеш: "А, ето къде е началото на всичко!"

Я.: И още нещо - можеш да си кажеш: "Същото, ама не съвсем.”

З.: Поне не мрат хората по мазетата на “Обществена безопасност” и няма да те изпекат в “Дирекция на полицията”.

Я.: Да, като се позамислиш, и това не е малко цивилизационно постижение. Само век по-късно.

Доверихте ли се напълно на Милен Русков от историческа гледна точка или проверявахте детайлите отделно?

Я.: И с невъоръжено око се вижда, че той е положил огромен труд, направил е много задълбочено и точно изследване. И е постигнал забележително ниво на историческа достоверност. Но пък си е запазил и момента на творческа свобода. Художествената реалност не е задължена да отговаря напълно на историческите факти. Но е радващо да усещаш вещината на автора в описваната материя.

З.: Проверявали сме дребни неща, и то за да си помогнем вътрешно на нас - колко часът е било, като е тръгнал отнякъде, за колко часа е стигнал до някъде. Понеже ние сгъстяваме малко времето и тези неща са ни важни.

Кога последно сте правили нещо по български текст?

З.: Снимах филм с Камен Донев по негови текстове. За него като му дойде времето ще разкажа. 

Щом не може да се сетите за много други неща, значи "Чамкория" е толкова добър текст, че не е за изпускане?

З.: Да, рядко се появяват неща, които да ти се четат и да ти се иска да се позанимаваш с тях. Големи късметлии сме, че музата на Милен му е пратила тоя сюжет и тоя герой точно сега.

По-лесно ли е, когато поставяш текст на жив писател, твой съвременник и сънародник, отколкото на Чехов например? Чехов не може да ти се разсърди... 

Я.: А, има други, които непременно ще ти се разсърдят от негово име, можеш да бъдеш спокойна (смеят се).

З.: Иначе би било интересно да можеш да звъннеш на Чехов и да кажеш: "Какво е това тук бе, братче? Защо пише, че е комедия?”

Я.: От една страна е облагодетелстващо обстоятелство авторът да е наблизо, защото можеш за всичко да се консултираш с него. От друга страна пък отговорността пред автора се усеща по-осезаемо. Но не бих казал, че това в случая ми е действало блокиращо. Милен все още не е гледал това, което сме направили, тъй като ние още и не сме го направили докрай, но срещата скоро предстои. Тези дни.

З.: Той ни остави да си работим спокойно.

Стана ясно, че и двамата в един момент сте го видели като моноспектакъл. Въпросът е към Явор - кого виждаше в ролята на Бае Славе?

Я.: След премиерата на филма "Възвишение" гледах едно интервю на Милен, в което той каза, че нямал представа как изглеждат неговите герои физически. Това много ме зарадва, защото и аз докато четох книгата, нямах такава представа. Докато чета, аз нямам никаква нужда да си представям как точно изглежда някой герой. Образът ми е по-интересен, когато е смътен, даже и да е детайлно описан от автора. Тогава пък аз си го държа в мъгла, за да остава в него тайна. В този смисъл за мен никога не е имало риск Захари да не отговори на физическата ми представа за Бае Славе, защото за мен Бае Славе просто няма лице, че дори и тяло. Даже шофьорът от снимката на заглавната страница на първото издание с конкретността на присъствието си сякаш се опитваше да саботира въображението ми, та го отпъждах от главата си. Също налетите Мици и Греци. Представата ми за литературните герои е свързана по-скоро с дух на присъствие, който може да се окаже в разни типове човешко тяло. Но за аурата на присъствие имам доста прецизни рецептори. Захари е Бае Славе. При това в най-точния момент от собствения си живот. Той е на 37 и Бае Славе в романа е на 37. Точно възрастта, в която започваш лека-полека да разбираш, че не си безсмъртен.

А ти, Захари?

З.: Аз и „Червената шапчица“ като чета, пак себе си си представям (смее се). Нас очевидно и двамата с Явор ни интересува Бае Славе, събрали сме се и сме направили нещо по темата. Ако и на някой друг му е интересно, да дойде и да гледа.


Иначе докато четях, защото аз с едното око си ги чета нещата като романи, но с другото (особено като става дума за български текстове) търся нещо, което може да се изиграе и все се надявам на нещо, защото ние актьорите разчитаме на милостта на тези, които пишат. И в началото, докато четях, и аз бях сигурен, че това е някакъв възрастен човек и дори малко се разочаровах. После обаче той започна много да мрънка, докато не се стигна до момента, в който се разбира, че има малко дете и лека полека нещата започнаха да се навързват. Тогава се сетих за един човек, когото ти много добре познаваш, и който мрънка по същия начин (смее се).  Иначе, в онази епоха хората са наистина остарявали по-бързо, но не е само това.

Ето, от собствен опит мога да ти кажа, на 37 години организмът ти праща първите сигнали, че все още нищо ти няма, но май все пак не си безсмъртен, това за което говореше преди малко Явор. А и махмурлукът ти вече продължава по два дни. Това е първият момент, в който ти наистина започваш да се замисляш, че за някои неща вече е късно. Като да станеш добър пианист, например.

После, като минат няколко години, вече може би се успокояваш, не знам. Но засега ние с моите приятели, връстници, когато се съберем, все това правим - оплакваме си се. Така че ако има такъв журналистически въпрос: "По какво си приличате с Бае Славе", това и ще кажа: "По мрънкането." 

Не правите ли "Чамкория" много скоро след "Възвишение" (филма)? Хората няма ли да си кажат: "Пак ли Милен Русков?" Всъщност той май имаше добра година...

З.: И съвсем заслужено.

Я.: По-добре веднага, докато нещата са живи в емоциите, отколкото някога, когато ще знаем много повече, но жаждата ни за живот няма да е същата.

За скромност ли се води в театралните среди да избереш малка сцена, като тази на "199"?

Я.: Според мен, да. Първото нещо, което хората си мислят, като им кажа, че поставям "Чамкория", е голяма сцена, много персонажи, богати декори. И като чуят "199", се чудят какъв е тоя епически обем на сцена 2 на 2. А според мен работата не е в това да илюстрираш обема на творбата, а да постигнеш обема на творбата или поне част от него. Иначе може и с обем. Но сега въпросът пред нас, а в много голяма степен и пред художника на спектакъла проф. Светослав Кокалов, е да постигнем точния образ с лаконични средства и в малък обем. Чист и точен образ. 

З.: Има и технически неща, актьорски, които на малката сцена можеш да си позволиш - може да си малко по-тих, да смутолевиш нещо, да направиш нещо дребно, което да се види. "199" е идеално място за тази цел.

Десетина дни преди премиерата - какви са ви притесненията, ако имате такива?

Я.: Аз нямам притеснения, освен неартикулируеми. Такива ме спохождат напоследък, но това е по-скоро тревожност, свързана с голямата картина на живота. Има постановки, в които до последно чувстваш, сякаш че нещо не е съвсем добре. Това, което тук се случи за мое голямо удивление е, че Захари успя да поеме, да усвои и заработи с този гигантски текст и да го превърне в свой личен опит. Всъщност това се случи бързо и ние имахме шанса доста да си поиграем с него. Но моята позиция тук е по-благодатна и за мен самия. Трябва да си призная, че напоследък не намирам много смисъл в това да вая кръшни мизансцени. Предпочитам да се съсредоточавам в смисъла, да бъда слуга на логоса, ако мога. Това ми носи повече радост.

З.: При мен етапите почти винаги са едни и същи - почвам по интуиция и все едно съм пред огромен шкаф с много чекмеджета и чекмедженца. Почвам да отварям, да ровя вътре и се надявам да открия полезни неща. След това подреждаме и слагаме това, което сме открили, в някакъв ред. Сглобяваме нещото и то придобива форма. После идва ред на съмненията, несигурността и нервите. Накрая идва публиката и идва време за това, което в нашия занаят наричаме  “смело и безотговорно “. Сега се намирам в етапа на съмненията и притесненията, но скоро ще дойде време за “смело и безотговорно”.


Може да гледате "Чамкория" в Театър "199" на 26, 27 , 28, 29 декември.