Боян Петров | Interviewto

Боян Петров, който винаги оцелява

Интервю Актуално Спорт

Постиженията му могат да бъдат намерени в Google, затова Интервюто не се спира на тях. Само отбелязва, че те са толкова големи или по-скоро - "високи", че обикновен човек трудно може да си ги обясни. Точно затова избрахме да влезем в 2017 с летящ старт с един необикновен човек.

Боян Петров, който винаги оцелява


Когато някой е всичко, което ти не си, въпросите към него са безброй. За високото, за студа, за риска, за болката, за търпението, за умението да оставаш сам със себе си за дълго време, за преследването на целта търпеливо и последователно. Когато се срещаме, все още куца - в резултат от катастрофата, след която като по чудо оцеля преди няколко месеца. По-голям е от мен само няколко години, но имам чувството, че е живял поне 100 преди това, защото как е възможно един 40 и нещо годишен човек да срещне и да победи смъртта няколко пъти?! Ако го питаш обаче, той най-вероятно ще каже, че не е побеждавал смъртта, а просто е изкачвал поредния връх. 


Боян Петров в Интервюто.

Ти си специалист по "оцеляването", как би дефинирал това понятие? За някои хора оцеляването е битов въпрос, за други - морален, за трети е физическа битка. Как е при теб?

Последните години, откакто катеря най-високите върхове, оцеляването за мен е преди всичко физическо. В планината съм толкова зареден с положителна психическа енергия, че душевното оцеляване въобще не ми е предмет. Никога не изпадам в кризи, драми, депресии. Никога. Просто нямам такъв случай в живота си, в който да съм се чувствал слаб и уязвим. И съм установил, че когато поддържаш здраво силно тяло, това е основната причина душата ти да е добре. Тоест, когато е здраво тялото ти, душата си живее добре вътре.

"Здрав дух в здраво тяло", нали така беше?

Точно, тоя лаф е много верен, защото има причинно-следствена връзка едното да има нужда от другото и обратно. Разбира се, тялото ако е здраво, но го няма духът да го движи, не можеш да направиш крачките, когато ти е трудно. Виждал съм много силни атлети, които идват по базовите лагери под върховете и те не могат да си задвижат тялото. То е много силно, но заповедта винаги идва от главата.

Кога започна да се грижиш съзнателно за тялото си, защото до 20 то си ни е добре по дефолт?

Явно съм го правил винаги дори несъзнателно, защото никога не съм имал падания на показателите ми по време на тренировка. Като си гледам резултатите отпреди 15 години, те са почти същите като сегашните. Винаги съм ги поддържал на едно високо ниво - нито съм топ бегач, нито съм топ катерач, нито съм в най-високите постижения на спорта, но това, което ме отличава, е постоянството. Стремя се да не редувам върховете с падения. Винаги поддържам едно високо общо ниво. Установих, че лесно се правят рекорди и постижения на младини. При мен сега е въпрос на спортно и творческо дълголетие. След няколко дни ще участвам в класацията "Спортист на годината”. Вече трета година попадам там и съм най-възрастният сред номинираните 10 топ спортиста.

Е, те на 30 се пенсионират.

Да, рядко някои спортове позволяват да останеш по-дълго. Но в алпинизма успехите идват повече от опита, отколкото от физическата сила и експлозивност.

Защо тогава има толкова по-малко жени в алпинизма, ако не е въпрос на сила?

Жените в алпинизма не са равнопоставени с нас, защото се изисква прекалено много мощ. Успешните алпинистки не са слабите момичета с атлетични тела, а повечето са едри жени, които имат маса и мощ. В момента една от топ алпинистките е Тамара Лунгер от Италия - силно момиче, ски бегачка с големи пропорции, силни мускули и благодарение на това се доближава до мъжката физика да оцелява горе в жестоката среда. Защото периодът на лишението, на нямането, на глад е много дълъг. И трябва да имаш откъде да стопиш 10 килограма. Височинният алпинизъм според мен не е за жени, не е и за деца. 

Аз работих в едно от изданията на "Сървайвър". Снимахме в Доминикана и участниците бяха подложени наистина на страхотни изпитания - едното от тях беше липсата на храна. И честно да ти кажа, жените се справяха в пъти по-добре. Мъжете освирепяваха, особено онези, които бяха направили мускулите и масата си във фитнес залите, подкрепяни от различни субстанции. Големи мъже, виждаш, че има накъде да отслабват, а им прималяваше от глад. 

Поставени в условия на оцеляване в ниското - там, където не е студено и трябва да се оцелява, гладувайки, жените са по-издръжливи от мъжете. Това съм го забелязал от моите експедиции с женски участия. Аз като съм гладен, освирепявам също. А това с изкуственото напомпване на мускули и маса, за мен е вредно. Това е едно фалшиво самочувствие, защото като се погледнеш пред огледалото си супер, но да го впрегнеш да работи това тяло по начина, по който искаш, не е лесно. Най-успешните бегачи на дълги разстояния са хилки, които като погледнеш, се чудиш от какво живеят. А аз преди дни завърших една таблица за вертикалната ми скорост на движение при изкачване на 7- и 8- хилядници. И се оказа, че катеря между 90 и 130 метра денивелация на час.

Това какво означава в алпинизма?

Означава, че съм много над средното ниво и съм сравним с най-бързите алпинисти, а от активните такива съм сигурно в топ 10. Сега чакам и отговор от французина, който анализира статистиката, защото има и фактори, които трудно се сравняват между отделните катерачи. Не са равнопоставени условията, това все пак не е стадион. Но за себе си заключих, че сега, на 43 съм в златната възраст за височинен алпинизъм.

Сигурно близките ти искат да си в "пенсионна възраст за височинен алпинизъм".

Не ги и питам, защото никой от близките ми не иска да се чувства несигурен дали ще се върна, или няма да се върна. Те са приели, че съм стигнал дотук, защото ходя и се подлагам на такива изпитания. Фактът, че се завръщам означава, че вече горе-долу съм усвоил технологията за оцеляване. А и големите ми премеждия не са в планините, а тук на ниското - 2013-та - катастрофа с мотор, 2016-та -  катастрофа, в която дори не бях активен участник, просто работех на пътя. Излезе автотехническата и медицинската експертиза и всичко е в наша полза.

Имаше ли изобщо съмнение?

Когато тръгне делото, в един момент може да се окаже, че ти едва ли не си искал да скочиш пред колата. 

Като чух за катастрофата и за състоянието ти, честно, помислих си, че няма да оцелееш. Не звучеше добре това, което казваха докторите. И си помислих точно това: "Този човек къде е оцелявал, а да намери края си на пътя. Колко нелепо и жалко!"

Точно така, на командно дишане бях, не са били добре нещата.

И знаеш ли, мисля си, че ме спаси реакцията и желанието на хората да не умра.

Аз го усетих като енергия. За първи път го усещам толкова осезателно. Три дни съм бил в болницата в пълно безсъзнание и когато започнах да се събуждам, се върнах в мислите си по време на комата и в тях не бях сам. Все едно близки, познати, приятели ми дадоха от своята енергия.

Не само близки, някак си повечето хора май мислеха като мен. Не им се щеше човек като теб да умре толкова нелепо. 

"Тоя няма нужда да умира сега, не си е свършил делата" - така са си мислели хората сигурно. И аз така си го представих - не съм си свършил мисията на тази земя и не трябва да умирам още. Искам да се радвам на 70, 80, 90 години, защо не? Дядо ми сега навършва 90, явно си имам ген за дълголетие.

Явно винаги имаш цел. Кога по време на катерене се разсейваш?

Никога. Няма такова нещо. В катеренето няма място за разсейване. Разсееш ли се, значи да забравиш целта си и да ти падне концентрацията. Там като се отпуснеш, губиш фокус.

Върховете са проекти, върху които работиш месеци, години и на върха на пирамидата, когато трябва да се раздадеш максимално, нямаш никакво право на отпускане или разсейване - нито физическо, нито психическо.

Това би означавало пълен провал. Фокусът ми е толкова голям, че накрая се засилва и дори ставам краен. Добрата ми способност за организация и стегнатият ми дух ме качват.

Четох част от дневника ти от едно от катеренията. Разбрах, че често се случва да изкарате известно време в палатковия лагер точно под върха. Какво е да си на 100-200 метра от върха и да висиш в някаква палатка денонощно?

Част от играта. Приемаме, че изкачванията не са възможни по всяко време и при всякакви условия, и това е част от страданието и от битката да го качиш тоя връх. То дори не е само качването, после има и слизане. Качването е 50%. Слизането е елемент от качването, без който няма връх. Затова тренирам не само за качване, а и за слизане. Аз слизам три пъти по-бързо, отколкото се качвам например.

Заслужава ли си толкова много инвестиция - време, пари, мисъл - и да си на върха няколко минути, в които се снимаш най-вероятно?

Чисто географски ти си на най-високата точка, така че това ти е достатъчно. Върхът е точка на преодоляване.

Там ли се чувстваш най-щастлив? Може би не щастлив, а най-удовлетворен?

Не. Дори вече не се чувствам щастлив след нито един от върховете. Целта ми е по-голяма - Хималайската корона. Ще ми е щастливо, когато я направя. И да, думата не е щастие, защото това звучи като мечта. Аз нямам мечти, имам цели. Аз съм прагматик.

Чисто прагматично - имало ли е моменти на мизерия, студ, болка, в които си казваш: "Е, за какво ми е тая глупост сега, защо не си стоя на топло вкъщи?"

Никога. Никога не ми е минавало и грам момент на съмнение, на чудене или питане. Толкова експедиции имам, подготвен съм, че ще страдам през цялото време…

И знаеш ли, там като си затворя очите, си представям пясък, море, зелена трева…

Там е непрекъснато зима и има само два цвята - черно и бяло. Тогава разбираш какъв хубав цвят е зеленото. Радвам се, че живея в България, където в задния си двор имам планина, а на 300 км - море. На толкова малко площ имаме такава концентрация на природа и местообитания; толкова богато разнообразие от животни и растения. Като биолог зная, че съм се родил на точното място и в точното време. 

Как се става биолог в семейство на майка художник и баща, който е работил в театъра?

88-ма година попаднах в кръжока "Млад зоолог" в зоопарка. Андрей Ковачев ме заведе, от първи клас се познаваме с него, от 142-ро училище на Бъкстон. Той ме заведе, защото искаше, но беше притеснен да се яви сам, а аз бях по-отракан. В този кръжок ни показаха, че освен да се разхождаш, можеш едновременно и да изследваш. Никога няма да забравя как се чувствах като хванах първата пепелянка, първата отровна змия в живота си. Адреналинът ти се вдига и знаеш, че грешката се наказва. И то жестоко. 20 години по-късно, през 2009-та ме ухапа една усойница и не взех серум нарочно. Направих си научен експеримент как оцелява тялото след ухапване от отровна змия.

Това звучи малко противоречиво и невъзможно. "Как оцелява тялото след ухапване от отровна змия? Без серум."

Да, отровните змии в Европа не са смъртоносни за възрастните хора. По-смъртоносен може да се окаже серумът, с който ще те излекуват, защото шансът да направиш алергична реакция от него е много голям. Но за деца и възрастни с нарушен метаболизъм, ухапванията може да са фатални.

Как премина този експеримент?

Аз знаех общо взето, че няма да умра, просто исках да видя какво ще изпита организмът. Първите 6 часа са най-критичният период, в който всички показатели се променят много. Но интересното беше, че доказахме, че в отровата на нашата усойница има нервно-паралитична съставка. Паднаха ми клепачите на очите.

Как така ти "паднаха клепачите"?

Нямах контрол върху клепачите и не можех да ги вдигна, нарича се “птоза”. Оказа се, че това е признакът, по който познават натровените с метилов алкохол. Мен ме приеха в Пирогов, не за да ме лекуват от ухапването, а за да ми отворят очите от птозата. И като ме сложиха на количката в Пирогов, санитарят ми казва: "Момче, алкохолът на никого не е простил". Отговорих му, че съм по друга линия. Те знаят, че така изглеждат алкохолиците. Но този експеримент беше поредното ми оцеляване, нали за това ме пита в началото. Имал съм много оцелявания - падане в пропаст, катастрофи… Специализирал съм се.

Нали знаеш, че това не е нормално? Не се е случвало на повечето хора, които познавам.

Да, толкова наситено, едва ли. Но аз също не искам да ми се случва, не ги гоня тези неща, не ги преследвам. В един момент станах машина за оцеляване, но не съм го искал. 

Ти вярващ ли си? Обръщаш ли  се към някой, към нещо, когато ти е трудно? Задаваш ли си този въпрос: "Защо точно на мен? Отново."

Не, не се моля, не се обръщам към никого. Аз зная, че природата подлага на изпитание тези, които могат да го понесат.

Големите постижения се правят от хора, които доказано могат да понесат тежестта на голямата цел.

За мен, колкото е по-сложна задачата и колкото е по-висок върхът, толкова ми е по-голям фокусът. 

Имаш ли крайна висока цел?

Засега е Хималайската корона. Да оцелееш 14 пъти на 14 върха - това ми е голямата цел. Периодично да се подлагаш на изпитания, студове, мизерии и трудности. Това може да са и повече от 20 експедиции. Битката с големите върхове без кислород е наистина голяма.

Защо поне не го правиш с кислород?

Защото това го прави по-спортно самото постижение.

Да изкатериш върха с кислород означава да излъжеш себе си, че си изкатерил върха.

Слагаш си маската, пускаш 2.5 литра в минута кислород, това означава, че ти от 8848 метра на Еверест слизаш на около 7100. Значи хем си на Еверест, хем не си. Ами и аз искам така да ми е лесничко. Това е все едно да тичаш 400 м на стадион, но финалът на единия да е на 310-ия метър, а на другия да е на 400-ия метър. Битката не е равностойна. А ако имаш и шерп, който да ти носи багажа, да ти поднася чай, да те буди, да ти готви… Така го правят 90% от изкачващите осемхилядници. На Еверест над 97% от „покорителите“ използват кислород и шерп. Това не го приемам като „честно“ изкачване, нито постижение -  не е истинско, не е това, което искам да направя аз. Честните рекорди стават ако тялото ти може да го направи. Ако не може, значи не може.

Често за изкачването на върхове се използва думата "покоряване". Ти вярваш ли, че един връх, една планина може да бъде "покорена"?

Покорявам единствено себе си. Никога не съм го използвал в смисъл на изкачване.

Да покориш природата означава да излъжеш себе си и обществото, че си подчинил някакъв процес, който е неподчиняем.

Аз всеки път изпитвам огромно преклонение пред гигантите и пред мащаба на голямата планина и ми е много напрегнато като знам какви стихии бушуват - ветрове, лавини… Затова за мен е голямо постижение да оцелея там сам - с раница, екипировка и без кислород. Да не говорим, че в момента сме с екипировка, която ни дава страхотно предимство пред първите изследователи през 30-те и 40-те години, когато са завладявали тези пространства. Шапка им свалям, че тогава са успявали да покоряват върхове. Не мога да си представя с кожух от вълча кожа да прекосиш полюса или да изкачиш връх. Сега в момента сме глезеници и остава да се улесняваме с кислород или шерп, или някой да ти бие пъртината. 

Кога те е било страх? Кога ти е спирал дъхът от страх?

Колкото повече познаваш възможностите си, толкова повече намалява страхът ти. И вече са много малко нещата, които ме плашат. На пътя например ме е страх, защото не всичко зависи от мен. В планината всичко зависи от това как и накъде ще направя следващата крачка, колко здраво ще забия сечивото, моя е отговорността.

Сърдит ли си на тази жена, която ви блъсна?

Не. Ядосан съм, че го направи сега, точно като бях на гребена на вълната за тия върхове. Върна ме много назад в подготовката. Уби инерцията ми. И затова сега ми е още по-амбицирано. Това, което ме чака, ми е още по-интересно в момента. Борбата продължава.