Биляна Савова | Interviewto

Биляна Савова - обратното броене започва!

Интервю Актуално

Преди 10 години, на 16 май едно почти 40-годишно момиче се събужда с мисълта, че тази вечер е на концерт. KISS са в София и няма никаква обективна причина да не ги чуе на живо. Няколко часа по-късно същото това високо, чернокосо момиче, което на пръв поглед изглежда несломимо, ще стои разплакано в двора на Окръжна болница. Ядрено-магнитния резонанс е категоричен, а диагнозата поставена - МС. Множествена склероза.

Биляна Савова - обратното броене започва!


Десет години по-късно. Биляна ще навърши 50 след месец, но няма обективна причина да кажеш, че това е така. Тя е от жените, на които възрастта им стои добре, а тънките бръчици около очите сякаш са се появили там, само защото им харесва да са на лицето ѝ. Не можеш да ги виниш. Биляна е човек, около когото искаш да бъдеш. Тя е постоянното напомняне, че човешкият дух е несломим, че тялото може да бъде накарано да ни слуша, че всичкото ни съществуване - и доброто и лошото, е само и единствено вътре в нас. 

Биляна е онова момиче, което преди повече от 30 години идва в София от Търговище, и когато баща ѝ се появява, за да я върне обратно, тя самонадеяно му казва: "Ти се връщаш, аз оставам!" Тогава дори не предполага колко пъти и по различни поводи, ще ѝ се наложи да бъде оставащата. Да Може и Сама. 

Биляна Савова в Интервюто. 

"Ти се връщаш, аз оставам”. Колко пъти си го повтаряла, след като веднъж си го казала на баща си?

Когато реша нещо за себе си, не се интересувам какво мисли другият, не се интересувам дори какво чувства. Щом съм го решила, значи съм минала през много дълъг период на търпение, на даване на шанс на някого или нещо и взема ли решение, няма връщане назад. Така се разделих и с мъжа ми - събудих се една сутрин, погледнах се в огледалото и си казах: "Това е краят!”. Отидох и му казах. 

Това след поставянето на диагнозата ли се случи?

Да. За съжаление понякога трябва да те разтърси нещо много силно, за да се събудиш, за да осъзнаеш, че трябват промени. И то веднага. Иначе започваш да затъваш в собственото си блато. И никой не може да е виновен за това. 

Не си е тръгнал по собствено желание, от страх?

Не, но той абдикира по друг начин. Много хора бяха изненадани от това ми решение. Но най-много ме порази начина им на мислене в такива ситуации. Не съм искала съвет от никой и това според мен е правилният начин. Мислиш, решаваш и действаш.

Как се реагира в такива ситуации? Не ни учат на това в училище…

Зависи от човека, на когото се случва. От него зависи как ще реагират и хората наоколо. А те обикновено са много - родители, деца, братя, сестри, приятели… Аз в началото не казах на всички какво точно се случва с мен. Трябваше ми време, за да се осъзная и да приема случващото се. И да, в училище не ни учат на това, но мисля, че ако имаме взети готови решения (дори и те да са хипотетични) на различни житейски ситуации, бихме живели много по-спокойно. И за разрешаването на тези наши лични драми много помагат животите на другите - и на близките ни хора, и на тези, които не са. Не е добре да отвръщаме очи от чуждите проблеми, за да “не се натоварваме” и да си мислим: “Това на мен няма как да се случи”.

Защото никой не е застрахован от нищо. Това, което днес е проблем за моя съсед или приятел, утре може да се окаже и мой личен проблем.

Наблюдавам хората, опитвам се да се поставя на тяхното място, помагам, ако те искат и имат нужда от това и най-важното – взимам решения за себе си за подобни ситуации. Даже смятам, че хората със специални нужди са специални хора, специално “пратени”, за да ни научат на разни неща нас, “нормалните” и “здравите”. И имат много трудна мисия.

Коя година ти поставиха диагнозата?

През 2008, на 16-ти май - денят, в който KISS имаха концерт тук. Имах билет за концерта и сутринта излязох облечена с подходящо облекло за рок концерт (без фланелката - нея си я сложих в чантата). По-рано същия ден имах час за ядрено-магнитен резонанс и два часа по-късно вече нищо не беше същото. Не отидох на концерта. Бях целуната от съдбата по много специален начин. Папката с резултата от изследването се оказа билет за влизане в следващия етап от живота ми, който се оказва много интересен и вълнуващ. Меко казано.

Ти нищо ли не предполагаше?

Имах вътрешно усещане, че нещо сериозно се случва вътре в мен. Даже си спомням, че сутринта на този 16-ти май, докато се миех в банята, се погледнах в огледалото и си казах мислено: “Каквото и да кажат, трябва да се справя”. Тялото ми даваше сериозни сигнали, но аз не ги разбирах. Пет години се лутах, а лекарите ме диагностицираха с диагноза след диагноза. В момента, в който забременях с малката ми дъщеря, започна всичко. Бях на 35. Имунната ми система се беше объркала тотално и работеше агресивно. Унищожавах се отвътре. А МС (множествена склероза) беше просто поредната диагноза.

На кого се обади тогава, веднага след като ти съобщиха диагнозата? 

На един приятел. Ревях като магаре в двора на Окръжна болница. Дотогава познавах само един човек, диагностициран с МС и виждах как се съсипва. Видях себе си като него. И в началото споделих само с няколко човека. 

Разбираемо е - хората не обичат да говорят за болестите си. 

Да, обаче ако трябва дълго време да живееш с нещо, ако това дълго време е завинаги, е убийствено да го пазиш в тайна. Няма как, трябва да се харесаш, да споделиш. И да свикнеш с мисълта. Да я приемеш. И да продължиш. Не може това да ти е враг. Не мога всяка вечер да си лягам с този враг. Тогава започна най-сложното ми предизвикателство – да заобичам себе си. Да спра да се самоунищожавам.

Ти бързо ли стигна до този извод?

Не. Аз избягах. Този мой приятел, на когото се обадих тогава, опитвайки се да ме успокои, ми каза едно нещо, което помня и до днес: "Не давай храна на болестта! Тя ще умре от глад." И тогава си казах, че ако така рева денонощно, ако се самосъжалявам, ако се ядосвам и стресирам, така я храня. И полека-лека започнах да спирам. 

И какво направи?

Избягах в Индия и се доверих на нещо, което изобщо не познавах, но бях респектирана от древността му, мъдростта и простотата – Аюрведа, в превод - “науката за живота”. В онзи момент познавах един индиец тук, който правеше аюрведа терапии и ходех всяка седмица при него на масаж, защото се чувствах по-добре след тях. И когато излезе тази диагноза, аз му се обадих веднага и се видяхме. Тогава той ми каза, че заминава след 10 дни за Индия. Предложи да му преведа всички медицински документи и той ще види какво може да направи. Така и стана.

Преди това си имала и предложения за лечения от докторите, които те диагностицираха?

Имах. Стандартните неща. Обикновено ти не попадаш случайно на лекар. Аз отидох, защото всичките ми жлези с вътрешна секреция даваха проблеми, нямах други симптоми. Или по-точно не ги отразявах като такива. Щитовидната жлеза беше сериозно увредена. Надбъбречната ми жлеза имаше тумор, който предизвикваше неконтролируемо изхвърляне на адреналин в тялото. Както си стоя, изведнъж нещо става и аз получавам кръвно налягане 240 на 180. Ходех из болниците, виждах, че 4-5 часа те не могат да овладеят това кръвно и виждах, че това не се случва, защото “баба ми и дядо ми са били хипертоници”, както те се опитваха да ме убедят. И сама си назначих скенер на жлезите. И така се започна - едно, второ, трето, пето… Ендокринолозите вдигнаха ръце от мен и ме пратиха да потърся невролог. Така попаднах при доцент Петрова и тя ме прати на ядрено-магнитен резонанс, за да видим как работи хипофизата. И така - къде го чукаш, къде се пука. 

Стигаме до ядрено-магнитния. Веднага ли научи диагнозата?

Веднага. Пишеше го на листа в папката. Когато се обличах след ядрено-магнитния, сестрата ме попита дали имам някакви изтръпвания на крайниците, замъглявания и проблеми с очите, умора и т.н. Отговорих, че имам, но има ли някой, който няма изтръпвания и не се изморява? Оказа се, че съм живяла така дълго време. Нямах симптоматика, която спешно да бъде овладявана. Тогава доцент Петрова отдели време и ми разказа за всички плюсове и минуси, които конвенционалната медицина може да направи за мен. Минусите бяха повече. Това, което каза е, че те евентуално могат да забавят хода на дегенеративните процеси, но лечение в истинския смисъл на думата няма. Има хора, на които им понася добре и това за тях е начинът. При МС за всеки е различно.

Аз я слушах и мълчах и накрая тя каза едно изречение, което за мен беше като отворена врата: "Виж какво, тялото си е твое и ти решаваш какво да правиш с него." Така тя ме благослови.

Това чаках да чуя от нея - да взема сама решението си. 

И защо не им се довери на докторите?

Защото преди това бяха изгубили доверието ми. Докторите само пет минути след като вляза при тях, искат да си тръгна с рецепта в ръка. Те не обичат пациенти, които да им губят времето и да им задават много въпроси. Но аз пък не обичам да претупвам нещата.

Всеки човек е едно уравнение и аз искам то да бъде решено. Индивидуално.

В този период между раждането и МС, с тези диагнози, които излизаха една след друга, след като бях на ръба на инсулт няколко пъти, едни приятели почти насила ме закараха при доктор Емилова. И там за първи път започнах да чувам други неща, да виждам едни други хора, да опитвам нещо различно. Там започнах рестарта на начина си на живот, още преди МС. А за хората, които мислят, че клиниката на доктор Емилова е просто един “скъп плод и зеленчук”, мога да кажа: “Ако не си го пробвал и не си видял какво излиза от теб, няма как да повярваш”. Първите десет дни имах чувството, че съм кошче за боклук, което изпразват в момента. Първите 10 дни бяха кошмарни - всичко ме болеше, умирах от студ, тресеше ме почти непрекъснато. Беше ад, от мен излизаха отрови. После нещата се промениха. 

Значи след като научи диагнозата, вече знаеше, че за тялото ти има алтернативни лечения?

Тогава вече знаех, че ако дадеш шанс на тялото си, то наистина има способността и потенциала да се поправи. 

Как замина за Индия?

Този индиец, за когото ти казах, ми помогна. Посрещна ме в Индия, дори се срещнахме с един тибетски лекар. Но е трудно да следваш терапията дистанционно, да се виждаш с някой за малко, той да ти предпише нещо и да продължиш сам. Така попаднах в една индийска аюрведична клиника и видях, че когато за теб се грижат много хора, когато имаш програма, когато си под постоянно наблюдение, е много по-лесно да спазваш режим. В тази клиника имаше и едно място, където се практикуваше йога, през един час се сменяха различни учители и всеки може да се включи, когато реши. Аз ходех винаги когато имах време, а като не ходех, гледах от терасата другите, които бяха на йога. Точно там осъзнах колко грешно ми е била преподавана йога тук и какво правят истинските йога учители. Видях хора на инвалидни колички, които правят йога. Видях много възрастни хора и деца, които правеха йога. Другото интересно в тази клиника беше, че в четвъртък прегледите бяха безплатни за бедните и се стичаха хора от цяла Индия. Те идваха при аюрведа лекарите. Ужасно много хора! Седяха с дни, спяха навсякъде, ядяха навсякъде… Търпеливо си чакаха реда, за да бъдат прегледани. Видях много интересни неща в тази клиника. Там бях два пъти. Вторият път вече се чувствах много по-добре. 

Как изглеждаше тази клиника?

Насред полето, насред нищото. Когато е топло, е много топло. Но постоянно садят дървета, облагородяват мястото. Неин патрон е един йога учител, когото индийците много почитат. Той събрал около себе си хора, спонсори, последователи и така построил центъра. Това е най-големият център, в който съм била там. Но е център, предимно за индийци. Аз бях единственият бял човек и много се забавляваха с мен. Бях сама, можех да помисля и да видя, че мога да се справя. Това много ми помогна. Там имах и една знаменателна среща в градината на клиниката, разхождайки се вече към края на втората си терапия. Вървях и си разсъждавах, че това, което ми се случва тук, наистина много ми помага, но имах една съпротива срещу честотата на терапиите, които тамошните лекари искаха от мен. Те препоръчваха два пъти в годината да правя това. И точно когато се опитвах да си се убедя, че и един път годишно ще ми е достатъчно, срещу мен видях човек на инвалидна количка и младо момиче, което му помагаше. Спряха до мен и се заговорихме. Оказа се, че е индиец, който живее в Америка и има МС. Той ми разказа за себе си. Аз дори не му споменах, че и аз съм с тази диагноза. Разказа ми как от 15 години е диагностициран. В началото е правел по две терапии в годината, но после е решил да разреди, защото просто се чувствал добре. И така, докато в един момент не пропуснал цели 2 години. Един ден се събудил с парализирани крака. Преди да се разделим ме погледна с усмивка и каза: “Прави това, което ти казват аюрведа лекарите. Те знаят.” След като те си тръгнаха, разбрах, че срещата ни изобщо не беше случайна. Разбрах, че трябва да слушам, да се доверя и да спра да контролирам всичко. После бях няколко пъти в друга индийска клиника, високо в Хималаите. А последните ми терапии са в клиника Аюшпрана, която се занимава специално с МС. Там вече видях много хора с МС на едно място. И това май беше най-голямото ми предизвикателство. Тези хора бяха много важна част от моята терапия. Бяха отвсякъде - европейци, американци, австралийци…

Когато се върна първия път от Индия, каза ли си: "Това имаше смисъл"?

Да, да. Още преди да си тръгна оттам си направих резервация за следващия път. За първи път бях там през юли (два месеца, след като ме диагностицираха) и се върнах отново следващата пролет. Общо за 10 години имам над 18 пълни месеца аюрведа терапии. А през останалите месеци от тези години работех сама в къщи. Защото това лечение е работа. Моя работа, не на някой друг.

Кога усети, че има ефект?

Истинският ефект идва, когато напуснеш клиниката. Особено в първите седмици след всяко завръщане, когато следвах правилата и режима. Усещах прилив на енергия. Усещах се по-здрава. Но за съжаление в началото не можех да си наложа да спазвам режима през целия период между двете терапии. Всяко ходене там ми беше като започване отначало, но всеки път беше все по-лесно. Сега режимът, който си изградих и спазвам, е най-важното нещо, което ме държи здрава. Сън, храна, движение, медитация.

Как промени живота си, когато се върна тук?

Освен този режим, който постепенно изградих, всеки път, когато се връщах от Индия, махах по нещо. Не можех наведнъж всичко.

Бях натрупала ужасно много боклук в себе си. И то най-вече във вътрешния ми килер.

Осъзнавах, че няма как да продължа, няма как да ми се подобрява състоянието, без да се избавя от този товар. Защото да променя диетата си, да правя йога всеки ден, да медитирам се оказа много по-лесно, отколкото да се отърва от миналото, от вината, обидите, от всичко, което се е трупало, трупало. Но ако не го направиш, от другото почти няма никакъв смисъл.

На колко години беше, когато ти поставиха диагнозата?

Почти на 41. Започнах ги на 25 август предната година, преди диагнозата. И нали знаеш суеверието, че 40 години не се празнуват? Аз ги празнувах и някак усещах, че този етап от живота ми приключва. Беше грандиозен купон и си казах, че ще последен такъв. Поканих майка и татко, много приятели, всичките си бивши гаджета, две страхотни жени, с които се бях запознала онлайн и никога преди това не се бяхме виждали, но бяха много специални за мен. Много, много хора. Беше специално парти. Накараха ме да кажа нещо и аз без много да му мисля обявих, че “за да се спася от мъките на възрастта и наближаването на 50-те, започвам да броя наобратно. И понеже мисля, че ще доживея до към 80, обратното броене започва и накрая ще бъде “3, 2, 1, излитам.” Така че според тази моя теория сега, след около два месеца, ще стана отново на 30 и истината е, че така се чувствам. 

Преди две години ти създаде фондацията “МС - Мога Сам”. Всъщност аз научих за нея след едно твое интервю и инициативата с инвалидните колички. Но знам, че оттогава си срещала много хора с МС. По какво си приличат те, имат ли общ профил?

Приличаме си по много неща и в същото време сме и много различни. Обаче почти всички сме големи контрольори. Някои дори не го осъзнават и не смятат, че е така. Искаме да държим нещата под контрол, смятаме, че без нас нищо не може да се случи както трябва. Аз, за себе си лично, работя върху това всеки ден. И смятам, че съм напреднала. Но има още много работа. Когато съм обградена с такива хора, аз ги наблюдавам и те са ми като огледало. Виждам по някакъв начин себе си и си давам сметка колко ми помагат те в личните ми трансформации. Също си давам сметка и за дългия път, който съм изминала и усещам едно голямо удовлетворение, че успявам.

А какво те питат най-често? Какви съвети искат?

Най-задаваният въпрос е: “И сега какво да ям?” Има едно изследване на психолози, което сочи, че човек прави най-трудно промени с храната си. Хората смятат, че това е много трудно и е страшна жертва. 

Ти какво им казваш?

Първо на всички, които започват крачка в тази посока, им казвам нещо, което работи безотказно при мен и при всички изобщо. Правила съм го и в Индия, и тук. За да започне от някъде плавна детоксикация – без глад и други доста по-екстремни методи, можеш да започнеш с това да махнеш от менюто си глутен, млечни продукти, яйца и месо. Може би не завинаги, но минимум за шест месеца, а по-добре за по-дълъг период. Поне до момента, до който започнеш да се чувстваш по-добре. И е добре да се преразгледа и смени изобщо начина на хранене. Да се оздрави храносмилателната система. Всички минават през този етап и може би психически не е лесно. Ще ти разкажа за моя момент, в който разбрах резултатите от един кръвен тест, който показа към каква храна съм алергична. Всичко започна от проблеми с червата - едно лято буквално гръмнаха, не бяха добре и аз не се чувствах добре. Дадох кръв за изследването за този тест и отидох на сърф. И си спомням как точно на рождения ми ден съм станала рано сутринта, на брега на морето, седнала съм с лаптопа на масата, сервирала съм си закуска, каквато само в Турция могат да ти дадат - препечени филийки от много вкусен бял хляб, две сварени яйца, парче сирене, кашкавал, маслини, домати и краставици. Отварям си пощата и виждам, че резултатът от теста е там. Започвам да чета. Чета и поглеждам в чинията, чета и пак поглеждам. Оказа се, че само последните три неща, от тези, които бяха в чинията ми, не са забранени. Като яйцата бяха буквално в тъмно червената зона.

Какво направи? Изхвърли ли цялата закуска?

Не. Изядох я тази закуска бавно и ритуално. След това три години бях на диета без глутен и млечни продукти, яйцата ги забравих за повече от пет години, а месото го спрях завинаги. Три седмици след онази сутрин аз се чувствах съвършено различен човек. Тялото ми се сви и се стегна. Свалих едни 4-5 килограма, с които се бях примирала и смятах, че няма как да се разделя с тях. Обаче е много важно да кажа, че еднообразното хранене, пък било то с полезни неща, е също толкова опасно, колкото и храненето с вредни неща. Аз например съм склонна към еднообразно хранене и сега се опитвам да си осигурявам поне веднъж на ден добра и разнообразна храна. Иначе закусвам най-често плодове и внимавам да не вечерям обилно и късно, като много често пропускам това хранене, особено през лятото. Също гладувам поне два пъти в месеца - на пълнолуние и новолуние. И пия много вода, най-често гореща. Много помага за детоксикацията.

С какво е различна Биляна днес от тази, която преди десет години започна обратното броене?

Знаеш ли, преди обичах да шофирам с много високи скорости. Рекордът ми е 260 километра в час. Сядах сама в колата и натисках газта до дупка. Опияняваше ме адреналина и това да поставям живота си на риск.

Исках да бързам, да избягам, да се състезавам, а може би и подсъзнателно да се махна.

Сега не е така. По-спокойна съм. По-усмихната. Няма я тази припряност, няма го онова “на всяка цена”, защото разбрах, че всъщност цената може да бъде много висока. Само две-три неща са ми много важни или иначе казано “на живот и смърт”, а преди почти всяка една задача ме изцеждаше докрай. Постигнах един баланс, което много ме радва. Всъщност най-голямата разлика е, че поставих себе си на първо място. Защото вярвам, че ако аз съм добре, всички около мен ще са. Нямам никакво право да съм небрежна към себе си и да изисквам някой друг да носи отговорност за това. Смятам, че това важи за всички. 

Странно, мислех че хората с подобна диагноза са по-тревожни…

Никаква тревога няма в мен. Никаква. Нито за мен, нито за децата ми. Не се тревожа и за хората, с които се виждам и които ме молят за помощ. Не ме натоварват, даже напротив – помагат ми. Давам всичко, каквото мога. Помагам за първата крачка. Но знам, че всеки има своя истина и своя скорост и не съм аз човекът, който ще определя това. Но най-хубавото нещо, което направих в последните десет години, е че показах на децата си как се излиза от такава ситуация. Както и им показах, разбира се, и как се влиза. Те са денонощно с мен и са ме виждали във всичките ми моменти - и в лошите, и в добрите. Видяха всичко - и как заминавам, и как се връщам, и как се съсипвах от работа, и как нямах време… Как съм, когато не се чувствах добре и как - когато съм здрава. И със сигурност им е било тежко, и със сигурност съм им липсвала, но сега разбират защо съм го правила. Самостоятелни са, подготвени са за екстремни житейски сюжети, мислещи са и отговорни. Имат още много да научат от собствените си животи и уроци, но основата е дадена. 

От какво те е страх?

Ако дефинирам в себе си страх, вече почти веднага си изграждам стратегия за него. За справяне. Имах страх от дълбоката вода – започнах да карам сърф и кайт. Имах страх от това да не се парализирам от МС – предизвиках се и седнах на инвалидна количка и се опитах да живея така 24 часа. Имах страх и от смъртта… Последните три месеца се сблъсках с нея три пъти. В един ден загубих майка ми и най-добрия ми приятел. Бях до майка до последния й миг, преди да отлети пред очите ми. Два часа по-късно разбрах за него. Той си отиде от разкъсване на аортата, на хирургичната маса. Внезапно. Месец след всичко това оперираха сърцето ми. Трябваше да се смени клапа на аортата. Сърцето ми беше спряно за няколко часа. Съвпаденията няма да ги коментирам, но истината е, че това, което се случи с моя приятел, спаси моя живот. А всичко заедно премести гледната ми точка. Отново.

И така… Срещнах се със смъртта очи в очи. Бях много близо до нея и тя до мен. И не говоря само за смъртта на другите, а и за моята смърт. Вече и от нея не ме е страх. Тя е много реален, важен и магичен момент от живота. Също толкова, колкото и раждането. Добре е да я приемем и да не се страхуваме. Да живеем не въпреки нея, а заради нея. И да помним, че не сме вечни, не сме последните на тази планета и не знаем с какво време разполагаме. Хубаво е да не го пилеем. За малко сме тук и всеки е със своята си мисия. Абсолютно всеки. Няма незначителни хора. И също, много важно е да уважаваме света, в който живеем и да спазваме законите му. 

И точно в този момент това, което усещам, е че дори и утре да приключи моят живот, ще отлетя спокойна. Вероятно и усмихната. Причините са различни, но най-вече защото знам, че децата ми ще се справят и без мен.

Индия ме научи на много неща. На търпение и постоянство, на толерантност, на доверие, на приемане, на сливане със законите на света. Но най-любима ми е тази тяхна философия, че “всичко завършва добре, а ако не е добре, значи това не е краят.” Понякога в живота е толкова драматично и тежко, че е абсурдно да си го помислиш даже. Но аз наистина вярвам в това. Помага за страховете. И винаги, когато си го помисля,  се усмихвам. 


Повече за организацията на Биляна "МС - Мога Сам" ще научите ТУК, а ако имате въпроси може да пишете на нейния мейл- ms@mogasam.org