Петър Македонски | Interviewto

Петър Македонски, който днес ще ни говори за тромпет

Момчето, което... Актуално Музика

Разговор за пиано, тромпет, асансьор, Чайковски, Шостакович, Брукнер, заминаването и завръщането, свиренето, възнаграждението, концентрацията и онези 20 минути, в които трябва да изчакаш реда си без да мърдаш.

Петър Македонски, който днес ще ни говори за тромпет



Той е първи тромпетист на Симфоничния оркестър на Българското национално радио. На пръв поглед това не личи особено, освен ако не е с тромпета си. Така се случи, че го познавам от малък. Тогава и аз не бях кой знае колко голяма, но знаех, че семейството му е силно, професионално и безвъзвратно обвързано с музиката. Затова, години по-късно, когато го срещнах отново, а той точно завършваше музикалното училище, никак не се изненадах, че е поел по този път. Единственото, което продължава да ме учудва е, че въпреки таланта и възможностите си, все още работи в България. Той, разбира се, има своето обяснение. И понеже е постоянно усмихнат, няма как да не повярва човек, че и тук му е добре. 

Интервюто представя един щастлив тромпетист - Петър Македонски. 

В твоето семейство на музиканти имаше ли изобщо някакъв шанс да станеш нещо друго освен музикант?

Имах, много исках да стана ветеринар, но тогава тази специалност се учеше чак в Стара Загора. Това май спря кариерата ми на ветеринар.

Е, свириш откакто те познавам, а това е от петгодишен. 

Така е, от петгодишен свирех, ама в един момент не ми се свиреше много. Дори в началото свирех и на пиано. 

Разбрах за твоята случка с асансьора. Какво стана?

С една асансьорна врата си играх и тя победи. Прищипа ми зверски ръката, единият ми пръст на дясната ръка беше много зле и това беше непосредствено преди кандидатстването след седми клас.

Не си ли бил в Музикалното и дотогава? 

Да, но и там след седми клас се държи изпит, за да продължиш. Тогава аз трябваше да продължа да свиря на нещо поне и така стана с тромпета.

Защо тромпет?

Защото тромпет имаше вкъщи (смее се).

Как така не можеше да свириш на пиано, а на тромпет можеше?

Тук е разковничето. Аз съм левичар, а на тромпет се свири с дясната ръка. И всъщност, започнах да свиря на тромпет с лявата (дясната така или иначе си я бях премазал). Като на валдхорна свирех, на валдхорна се свири с лява. Дори професорът по валдхорна Владислав Григоров юркаше баща ми да ставам валдхорнист, защото наистина беше по-логично. Аз обаче си реших още малко да избутам с тромпета и да се върна после към пианото. Това "още малко" продължи доста дълго, както виждаш. 

Ако наредят пет музиканта пред теб без техните инструменти, можеш ли да познаеш кой от тях е тромпетист?

Борислав Бояджиев, който е музикант и продуцент, разправяше, че едно време, докато е свирил класическа музика и е пътувал по турнета, в рейса отпред са се нареждали разни шефове, после цигулари, всякакъв щрайх и накрая, в дъното винаги е "медеца" (медните инструменти), защото винаги се пие, говорят се глупости, за ядене, за още една друга тема… По-забавно е.

Това означава ли, че сте по-безотговорни? Че имате по-малко "свирене", да речем? 

Не бих искал да казвам кой върши повече работа, защото всички вършим една и съща работа, това е отборна хава. Но пък нашите инструменти се чуват много по-силно, а и цигуларите свирят 10-15 човека едно и също нещо, там един да сгреши или да спре няма никакво значение, докато ние се водим солисти. Ако спреш, обикновено оркестърът спира след теб, не минава незабелязано (смее се).

На теб случвало ли ти се е?

Не съм спирал, но ми е е случвало отвратително нещо. На един спектакъл в операта започнах да свиря едно соло около петнайсетина минути по-рано, отколкото трябваше. Обърнах повече страници напред просто.

И?

Ами, какво "и"? Не стана добре (смее се). Изчакаха ме обаче да си го досвиря, било е много яко, аз доста се постарах. Още по средата помислих, че има нещо нередно, но реших, че защото не ми е познато произведението, затова звучи така. Не, не звучеше така. Иначе не ми се е случвало. Сега свиря с една пианистка Надежда Цанова и си говорим с нея колко по-различно е при пианистите - те имат да изсвирят по 40 минути, по един милион ноти в тях и най-големият им страх е бялото петно. Представям си това колко може да е отвратително. Те свирят наизуст и се случва да забравят понякога музиката. Както при актьорите, могат да знаят текста си брилянтно и въпреки това да го забравят.

С това момиче преди седмица спечелихте някакъв конкурс, нали така?

Конкурсът се казва "Музиката и Земята", специфичното за него е, че всички инструменти, композитори, се състезават един срещу друг, затова ние отидохме там без никаква нагласа, защото е много трудно. Там просто се появява някакъв млад композитор на 22 години, например, който е написал страхотна музика и отвява всички. И сега имаше едно такова момче Санджар Сапаев се казва, спечели трета награда за композиция. Феноменално произведение за съвременна музика,а звучеше като най-добата класика. Та, стана много готино, че спечелихме, защото сега ще пътуваме много в Европа. Ще имаме концерт в Париж, ще правим записи за националното им радио - това е наградата от конкурса. Страхотно е. Колкото и пари да имаш, не винаги можеш да записваш в националното радио там. Иначе с Надежда бяхме свирили преди 7-8 години, после тя замина, спечели сума ти големи конкурси там и сега се върна за малко, а виж колко общи проекти имаме в момента…

Спомням си, след като завърши гимназия, че и ти искаше да заминаваш. 

Така е. Заминавах, връщах се. Беше много странно. В един момент бях в Холандия на турне и се оказа, че мога да си намеря там работа и да остана. И реших да го направя. Точно тогава се отвори място в Националното радио и ми го предложиха. Аз отказах. След това обаче ми се обади тогавашният главен диригент Емил Табаков (знаеш за какъв музикант и личност става въпрос) и отново ме покани. И на мен ми стана много приятно, че точно той е решил да звънне, обикновено комуникацията в такива случаи става през други хора. И реших, че е готина възможност да поработя с един от най-добрите български диригенти. И не съжалявам. Тук съм имал страхотни свирения и музикални моменти, свирил съм с много чужди артисти, вече не сме затворени тук, както си мислим понякога. 

Забелязала съм, че наистина се случват неща. 

Ще ти дам един пример - днес пуснаха билети за Мариинският театър, ще идват тук на 22 май. Буквално преди няколко часа се потвърди и понеже бях на работа, звъннах на един приятел да ми вземе билет. А той ми каза, че трябва да побързаме, защото билетите свършват. В деня на продажбата им!  Това е един от топ оркестрите с топ диригент Валерий Гергиев, един от най-големите и билетите изобщо не са евтини. Значи може да се пълнят зали и да се продава.

Страдате ли от липса на концерти?

Не, дори държавната политика днес е да се правят колкото може повече концерти, (особено във Филхармонията, за да може да си получиш заплатата).

Това добре ли е?

Не е, според мен. Защото пада нивото. Ти трябва да направиш 7 концерта тази седмица, да речем. Съставът на Мариинския театър е за седем оркестъра, например, а тук е само един. Те всеки ден могат да си позволят да сменят хората, но нито един български оркестър няма дори троен състав, за да си позволи да прави по 16-17 концерта на месец с различни хора. А и  започнаха да се правят така наречените "по-популярни" концерти с филмова музика, много известни произведения, което не е лошо. Но все пак покрай тях трябва някой друг Брукнер, някой друг Малер да се пусне. А пък напоследък забелязвам тенденция да свирим много "Индиана Джоунс", "STAR WARS" и аз много ги харесвам, но не може да направиш 25 такива концерта и нито един с класическа музика.

Какво не обичаш много да свириш?

Има някои произведения, при които ми се свива душата, не защото не ми се свирят, а защото са доста трудни. "Пета симфония" на Малер, например. Но за композитор конкретен не мога да се сетя. Руски композитори много обичам да свиря - Чайковски, Рахманинов, Шостакович. Там всяка нота може да ти извади душата. 

Какво правиш, когато има, да речем, 20 минути до твоето соло, но ти все пак не можеш да излезеш от залата?

Лелее, имал съм кошмарни моменти. От много смешни, до много кошмарни за издържане, защото трябва да не се чешеш, да не се въртиш, да не кихаш, да не мърдаш… Трудно е, когато няма нужда да внимавам за моя ред, гледам да мисля за други неща или да се концентрирам в изпълнителя.  Имам много смешна история с един китарист в Италия. Той свиреше на класическа китара, отбелязвам, за да се знае - тя е доста по-тиха от рок китарата. Та, свирехме Аранхуес - един от най-известните концерти за китара в Италия, акомпанирахме на солист китарист.  Той свиреше с микрофон и с озвучаване. Но в Италия е малко като в България и щом ти свърши ангажиментът в 7 часа, ти в 6:59 трябва да си си тръгнал, щото иначе не си ти, ако не си си тръгнал по-рано. И човекът, който отговаряше за микрофона на китариста, си събра техниката, докато той свиреше, щото примерно вече е 7:03, а ангажиментът му е бил до 7:00. И си тръгна. Но пък китаристът имаше зверски успех и го викнаха на бис. И той започна да свири 4 биса по 20 минути, супер дълги и много  тихи. И в залата всяко помръдване, всяко скърцане заглушаваше солиста и никой не мърдаше. И в един момент на някакво супер тихо място, един колега ми каза: "Е, ако сега не спре да свири, аз си тръгвам." И на мен ми стана толкова смешно като си представих как някакъв човек от оркестъра изведнъж става и си тръгна, защото му е писнало, и хем зная в този момент, че не трябва да се смея, хем от това ми става още по-смешно. А китаристът продължи поне още 4 минути да свири, питай ме как съм се стискал да не се разсмея. Ни финала бях зелен-червен-лилав.

Сигурна съм, че дори да не си отраснал с класическа музика, сигурно има неща, които си заслужава да бъдат чути. Къде им е рекламата обаче? Май няма никаква?

Тя не е никаква, но  е толкова лоша, че е почти никаква. Все по-често ми се случва да разбирам за концерти от колеги, не от Фейсбук, от афиш или от радио. По националното радио вървят някакви реклами, но рядко и обикновено към 12:30 през нощта, в 4:30 сутринта… И ако не си на 70, за да си ставаш просто в 4.30 сутринта, няма как да разбереш за тези концерти. Няма афиши или афишите, които се правят, са трагични. А ако имаш някакъв продукт, трябва да се постараеш да го продадеш, иначе няма на кого да се сърдиш, че не си го продал, че залата не е пълна. А при нас много често хората, които отговарят за рекламата са хора от друго поколение, които използват компютъра, за да лепят бележки на монитора му: "Полей мушкатото",  "Затвори прозореца" и "Обади се на Катя - рд!" и те нямат никакво понятие от маркетинг и реклама. Опитват се с трици да ловят маймуни. Скоро в радиото се появиха и млади хора в този отдел и се почувства раздвижване.

Има ли работа за класическите музиканти в България?

По-скоро има. А напоследък започват да се правят все по-готини неща с чужди музиканти, правят се филми с музика на живо, които много се харесват, а те винаги са мащабни, свирят се от голям оркестър, от 120 души и нагоре. Трудно е, но работа има. Работа има, пари няма, както казва един приятел. Но то май навсякъде е така. Нормално е, това е изкуство на 400-500 години, тези неща се свирят от 500 години по съвсем еднакъв начин почти, ако не направиш нещо съвсем ново или не си с най-известния композитор, няма как да пълниш залата всеки път.  

Ще останат ли композиции на съвременни музиканти във времето, според теб. Такива каквито са днешните класики?

Това единствено времето ще покаже. Потребността е това, заради което са останали тези произведения. Пък и вече всичко е нови технологии, бизнес, политика… Особено тук. Не зная дали си забелязала, но когато обявяват новите министри в някой кабинет, на последно място е този на спорта и след него - този на културата. А всъщност това са единствените две неща, заради които можем по някакъв начин да се гордеем - със спортните си постижения и с културните успехи. Но напоследък, никой на дава нито пари за спорт, нито за култура. 

Колко струва един тромпет, като стана дума за пари?

Да речем, че ако искам да си купя хубав тромпет, единствено с парите, които изкарвам в радиото, трябва точно в този момент да спра да се храня, да пия, да си плащам сметките и след около 10 години може би ще имам хубав тромпет. Аз имам щастието, късметът и желанието да работя и извън работно време, за да мога да си позволя този лукс - да се храня поне един път на ден и да имам хубав инструмент (смее се). Като тромпетът дори не е толкова скъп инструмент. Една валдхорна, един фагот струват колкото малък апартамент - 50-70 хиляди евро. Можеш да опиташ да отидеш в банката, да споменеш, че работиш в Оркестъра на Националното радио и след това веднага да кажеш, че си Дънкан Маклауд ("Шотландски боец"), за да са сигурни, че ще живееш поне 400 години. Тогава вече можеш да поискаш кредит, за да си купиш хубав инструмент. Иначе нямаш шанс. 

Зная, че ходиш в различни училища с "Фортисимо клас". Какво точно разказвате на децата? Свирите ли им?

Ходим в общообразователни училища и запознаваме децата с музикалните инструменти. Не много подробно, разбира се - просто децата да могат да правят разлика между цигулка и контрабас, например. 

Ако не са ги научили вкъщи...

То и техните родители не знаят. Знаеш ли, като си говоря с някой човек, който не е музикант, но като малък е свирил на нещо, забелязвам, че той има съвсем друго отношение към работата ни. Говори с респект и разбиране, ясно му е, че това е трудно, знае какво отнема, какво дава. Докато за много хора това е просто "цигу-мигу". Дори Бойко Борисов беше казал, че ако искаш да не работиш, да станеш цигулар в Операта. Аз от сърце му пожелавам да разбере какво е да станеш цигулар в Операта и после какво е да издържиш да си цигулар в Операта. Защото това не е просто да издържиш конкурс за барман. Не подценявам труда им, но за пет години можеш да станеш много добър барман, а не мога да се сетя цигулар, който за пет години да стане супер добър. За жалост все повече хора, които отговарят за нашето бъдеще, нямат никаква идея за какво става въпрос. И затова така се получава. Не се получава.

За какво те питат най-често децата?

Питат ме за тромпета -  дали мога да свиря на два гласа - две мелодии едновременно, например. Аз им отговарям, че ако могат с устата да ми свирнат две мелодии, то тогава и аз ще опитам с тромпета. Те не знаят логиката на духовия инструмент, не могат да преценят, че нямаш четири бели дроба и две усти. Интересно им е колко струва инструмента. И най-интересно им е да опитат да свирят. В първите минути им разказвам за инструмента, за музиката, и в последните 20 минути им давам да пробват. Те не могат да изсвирят нищо, но веднага си личи, когато някое дете е музикално, защото хваща един тон и го държи. Или най-малкото се досеща, че това се прави с въздух. Имаше едно дете, 10 -годишно някъде, което ме попита: "Извинете, вашият тромпет златен ли е?" Аз му казвам, че не  е точно златен, а е позлатен и че се прави от мед. Той ме попита колко тежи и аз му отговорих, че е около килограм и триста. След малко се появи и ми даде една бележка, беше сметнал на базата на цената на една унция злато, колко би струвал инструментът, ако е златен. И резултатът не се различаваше много от наистина скъпите инструменти, които са с покрити с истинско злато. Умно дете, впечатлих се, то каза, че е много важно да знаеш цената на златото, защото в Япония така се търгувало. Оказа се, че бил ходил вече 4-5 пъти там. Много се впечатлих, защото комуникирах с много по-голям човек отколкото аз бях на 10 години. 

Какъв беше ти на 10 години?

Много е трудно да си концентриран на тази възраст, нали знаеш. Искаш да риташ топка навън, а трябва да седиш вкъщи и да свириш. Аз се опитвах да свиря два часа сутрин и два вечер, и смятам, че в 12 часа от деня все пак можеш да ги нагодиш тези четири. Е да, трябва да ставаш по-рано, да имаш по-добра логистика и да знаеш, че ако ти се гледа телевизия четири часа, това категорично намалява шанса да свириш четири часа. (смее се) А с времето става все по-трудно. Аз много съжалявам, много ми тежи, мисля, че можех да свиря повече като малък. Пътувам много, свиря много и често пъти се случва като пресвиря….

Чакай, чакай, какво означава да "пресвириш"?

Когато свириш много тежки произведения и нямаш време за почивка, дори един ден, в който не да не свириш изобщо, а да свириш нещо по-леки неща или да се разсвириш… Уморително е. Минала година, а и тази ми се случи, по два месеца и половина да нямам нито един почивен ден. Нито един. И мускулът на устните много се изморява, което влияе на звука на тромпета. И ми се искало да имам по половин час на ден да посвиря за себе си, неща, които ще ме върнат във форма. Все по-трудно ми е да намирам този половин час. 

Последно - как би се представил?

Когато ходя да преподавам на децата, в началото обикновено те са адски стъписани от мен и брадата ми, защото в тази възраст имат само един учител обикновено и не са свикнали да има непознати хора. И аз им казвам: "Здравейте, аз съм Петър Македонски, но всички ми викат Пепи, може и вие да ме наричате така. Днес ще ви говоря за тромпет."