Иван Димов - Single Step | Interviewto

Иван Димов, не казвай на никого.

Интервю Актуално

Един разговор за невежеството, притеснението, срама от съседите, за приемането, отхвърлянето, страха, самотата, търсенето на общ език, крачка по крачка. Един разговор за любовта.

Иван Димов, не казвай на никого.


Срещаме се пред
паметника на Съветската aрмия. Не случайно искамe да го снимаме там. След почти 30 години извън България и работа като инвестиционен банкер в САЩ, Австралия и Аржентина, той се връща тук, за да основе неправителствената организация Single Step, която да подпомага младежи от ЛГБТ общността, както и техните родители и обкръжение от приятели и учители. И най-вече да работи по говоренето на тази тема с хора извън общността, обяснението, образоването и като за начало пояснението, че сексуалността, каквато и да е тя, не е диагноза или състояние, подлежащо на лечение, нито пък лош дух, който можем да изгоним с помощта на екзорсист. До този момент, аз почти не вярвам, че все още има хора, които не са наясно с това, че все още, след десетки филми, световни примери и дебати, темата се нуждае от разяснение. Оказва се, че далеч не е така и че е време да започнем оттам, където сме били и преди 30 години - от времето, когато различни в България "нямаше" и "не трябваше да казваме на никого".

Интервюто представя Иван Димов.  

Неслучайно избрахме това място, за да те снимаме. Не мога да повярвам, че все още има хора, и то на нашата възраст, които имат нужда от пояснения по темата. 

О, да. Оказа се, че това е така. И не става дума за хора, силно религиозни или пък силно консервативни, говорим за невежество по темата. 

След толкова време извън България, как се реши да се върнеш тук и да основеш Single Step?

Преди две години бях на едно събиране тук и направих някаква забележка във връзка с моята сексуалност (аз винаги съм много открит за моята сексуалност). След това, едно момче, което току що беше завършило гимназия, очевидно много притеснено, дойде при мен и ме попита дали можем да си поговорим, защото няма с кого друг да го направи. Оказа се, че е гей и преди време, когато споделил това на майка си, тя го завела на психиатър. Въпросният "специалист" му казал: "Не се притеснявай, ще те излекувам". 

Сериозно?

Съвсем. А още по-парадоксално е това, което следва. След срещата с този терапевт, момчето решава, че е болно, бяга от вкъщи, решава да сe самоубие. За радост опитът е неуспешен, но той вече няма с кого да говори по темата. 

Наистина е странно, че трябва да се "говори за това" в днешно време. След толкова много филми, книги, дебати...

Да, ние гледаме филми, четем книги, попадаме на различни драматични истории, но когато някой застане срещу теб и сподели подобно нещо, е наистина шокиращо. Тази история истински ме афектира и ме накара да се запитам с кого в такъв случай говори това момче. Всяко момче. Или момиче. В момент,  когато най-скъпото ти, на което имаш най-много доверие - семейството ти - реагира по такъв начин.

Аз съм сигурна, че тази майка е желаела най-доброто за сина си….

Със сигурност. Но тази история ме накара да разпитам какви ресурси за подобни случаи има в такъв момент. И се оказа ,че няма нищо. През годините е имало някакви групи за взаимопомощ, но нищо конкретно, за което да се знае в този момент. И така, върнах се в Ню Йорк и споделих този случай с моите приятели. 

Какво става там в такива случаи? Сигурна съм, че и там има доста консервативни и силно религиозни общности, които също реагират крайно. 

Там е сложно да се конкретизира, защото Ню Йорк е отделна Вселена. Той привлича хора от цял свят, мотивирани, които не се притесняват да бъдат себе си, но и приемат различията на другите.  Те имат една единствена цел - да успеят, и нищо друго за тях няма такова значение. На други места в САЩ може да е ад, можеш да бъдеш сериозно физически малтретиран дори. Така че, зависи от щатa, в който живееш. Но на персонално ниво, на доста места, това не е проблем. А за по-малките има центрове, горещи линии, има клубове в училищата.  

Сигурно от тогава си говорил и с други момчета в подобно положение, как обикновено реагират родителите?

Първата реакция е универсална: "Сигурен ли си? Ще ти мине." Втората е "Къде сгреших? Вината е моя." И дори да приемат, в крайна сметка следва "Добре, но не казвай на никого." Тоест - какво ще кажат другите. Най-добрият вариант е "Да. Ти си същият човек. Обичаме те. Защото ти си нашето дете." В нашия сайт има рубрика "Моята история" и скоро там ще публикуваме историята на една майка и нейния син. Интересно е да чуеш и двете страни. Но със сигурност - децата, които признават на родителите си нещо подобно, наистина са във възраст, в която имат нужда от подкрепа. И то, като начало - подкрепата на своите родители, на семейството си. 

Много е сложно в общество, където най-важно от край време е "какво ще кажат другите".

Именно. Ще ти дам и друг пример. Семейство - нормално, заможно, градско, детето учи в столична престижна гимназия, родителите разбират за него, за това, че е гей, и го изхвърлят от къщи. След две седмици му се обаждат и му казват: "Разрешено ти е да се върнеш вкъщи, но няма да казваш на никого." В такива моменти ти минават много мисли, но най-вече: "Как очакваме това дете да не бъде наранено завинаги?" Това, в което вярваш - семейството, те отхвърля, заради това, което си. И големият въпрос е "Кое чувство е по-силно от любовта към детето ти?"

Срамът от съседите?

Именно. И това е ужасно. За това няма никакво оправдание. Какво ще кажат другите? Наистина ли?! Затова за тези неща трябва да се говори. Разбирам, че в България, както навсякъде по света, има хора, които са крайни, които са хомофоби. Но има и една друга група хора, които са невежи. И може би любовта им към детето се изразява и в това да го защитят по някакъв начин.  От "другите". Но най-важното, за което трябва да мислим, е "какво става с това дете." И в момента има една общност от едни тийнейджъри, за които има две възможности - или се крият, или да направят всичко възможно да избягат от България. 

Как беше в твоя случай?

Аз съм бил в гимназията по комунистическо време и така съм бил възпитаван, че дори когато отидох в Америка, в колеж, където имаше най-правилната среда, която да мe подпомогне да бъда себе се, аз продължавах да се крия. Процесът, в който човек трябва да застане пред себе си и да го признае пред себе си, е първата, най-сложната стъпка. И на мен ми трябваше време, за да го направя. Ето, днес се опитвам да си обясня защо криех, при положение, че нямаше нужда да го правя. После започнах работа в Ню Йорк, в една консервативна среда, но пак нямаше никакъв смисъл да го крия. В един момент споделих на приятелите си, на сестра ми - нямаше никакъв проблем. Накрая казах и на майка ми, тя мина през тези фази, за които говорехме, но доста бързо, нямаше никаква драма. 

Наистина ли? Може би, защото си бил далече от съседите. Как реагира сега, когато и каза, че се връщаш, за да основеш подобна фондация. 

Знаеш ли, в САЩ има една такава практика да се свързва спорт с благотворителност и аз, за да сложа начало на тази фондация, за да я спонсорирам, направих 12 благоворителни маратона за 12 седмици. И когато споделих на майка ми за маратоните и че се връщам да правя това, тя ми каза: "Ще ти бъде много трудно и нямам предвид маратоните, но ти си инат и ще успееш." (смее се)

Наистина ли това е конкретната причина да се върнеш?

Напълно, това е конкретната причина да се върна. След този случай с това момче, говорих с мои приятели там и всички ме подкрепиха да го направя. А и на мен вече ми беше дошло до гуша от корпоративния свят. 

Защо не го направи оттам, вече се случва лесно?

Аз съм на мнение, че едно нещо или се прави като хората, или не. За мен нямаше вариант, в който да се опитвам да правя нещо оттам.

Какви ще са приоритетите на Single Step?

Приоритетите са три. Първият е гореща линия и онлайн чат за децата и за родителите. Те са еднакво важни. 

Имате ли психолог, който ще обучи хората на тези горещи линии?

Да, имаме психолог. Тя сама се свърза с нас, потърси ни, за да работим заедно и вече сформира екипа от доброволци и стажанти. Партнираме си с Нов български университет за това. Стартираме чата на 23 октомври, а в средата на месеца ще направим обучение на този екип. Вторият ни приоритет е физически център - място с достъп до такива ресурси - психологически, правни и медицински. Но и място за общността, където да се случват събития, изложби, срещи, място където дa отидеш и да седнеш и да можеш да бъдеш с други хора като теб.

"Хора като теб", ти сам го каза. Не е ли целта да няма "хора като теб" или "хора като мен"? Ние сме еднакви. 

Така е. Но, знаеш, всички ние живеем в един балон, който като се огледаме представлява 4-5 процента от обществото. И това е добре, защото ти дава сигурност, и когато искаш да постигнеш нещо, мобилизираш балона и го правиш. Но когато искаш да промениш нещо, да промениш мисленето на едно общество, няма как да не го спукаш драматично този балон и да търсиш всяка възможност за контакт и разговор с хората извън него. И този разговор да бъде на персонално ниво. 

Какво имаш предвид под "персонално ниво", каза го няколко пъти вече?

Замисли се - какво ни определя като хора - ето, аз обичам да ям, да пътувам, да готвя, да спортувам, да общувам с хора, обичам класическа музика, мога да изброя още милион неща и едно от тях е, че съм гей. Но то, не може да бъде номер едно и да е определящо. И когато разговорът е на персонално ниво, с приятели, със съмишленици, с непознати, е съвсем различно. Когато някой ме познава като това, което съм, когато ме харесва, такъв какъвто съм, тогава има ли значение дали съм гей, или не съм. Няма. 

Срещна ли неочаквани съмишленици извън своя балон?

Знаеш ли какво е кросфит? Аз тренирам от 8 години, още от Америка. Та, кросфит, освен, че са много изтощителни тренировки, е една много силна и сплотена общност. Дори преди няколко години имаше една статия, че в големите градове кросфит е заместило църквата като съпорт и то не като религия, а като място, на което търсиш подкрепа… И по време на маратоните, за които ти споменах, бяха направени благотворителни състезания в Лос Анжелис, в Ню Йорк, в Маями, в Европа дори, непознати собственици на кросфит ми помогнаха да осъществим такива и в Дъблин, в Рейкявик, помогнаха ми, без дори да съм искал това от тях. 

Да, но балонът в САЩ и Европа е малко по-голям...

Историята не свършва до тук. На девети септември тази година реших да направя нещо в България - нещо много тежко за мен физически, пак в подкрепа на фондацията.  Причините да направя това бяха две - първата да покажа, че наистина много ми пука и втората, че тук, в залата, в която тренирам, открих неочаквани съмишленици още преди това. Хора, които ме познават като някого, с когото спортуват заедно. И ме приемат като човек, като спортист, като атлет. Така на девети септември направих комплекс в кросфит - "синди" се казва. Това са пет набирания, десет лицеви опори и 15 клека, един рунд e трийсет повторения. Аз направих 333 рунда или 10 000 повторения. Отне ми 15 часа и в края физически беше много трудно за мен, но през цялото време идваха хора в залата - спортисти, съмишленици, приятели, тренираха с мен, подкрепяха ме. Eдна приятелка го направи онлайн от Дания.  Включи се един войник в Афганистан, в Ню Йорк се включи и моята кросфит общност… И си мисля, ако вършиш нещо със сърце, единственото, което трябва да направиш, е да почукаш на една врата, за да се отвори.

До този момент разказваш само за хора, които са те подкрепили. Не ми казвай, че не е имало такива, които казаха: "Ти си луд!"

Нали ти казах. В Ню Йорк всички ме подкрепиха. Не само това. Подкрепиха каузата финансово, с контакти, както могат. Първата реакция на всички беше: "Това е невероятно, искам да помогна." В България, като споменах на някои хора, те ми казаха: "Сега ще ти кажем нещата, които ще ти попречат."

Челен сблъсък между оптимизма и песимизма. 

Наивният оптимизъм на американците, който много често работи, колкото и невъзможно да звучи това, се сблъсква с песимизма, мрънкането и пасивността на българите. Това беше реакцията на някои хора. Но това, което много приятно ме изненада тук е, че правилните хора тук, тези, които наистина трябваше, ме подкрепиха. 

Имате съюзници, очевидно. А врагове - не те ли е страх, че ще си мразен. Че някой ще си каже, че този център, тази фондация не помага, а проповядва?

Аз искам да помогна и то не само аз, целият екип, всички съмишленици, искаме да помогнем, защото има проблем. Ако някой развее байрака на омразата и дойде при нас, бих искал да го попитам само едно: "Как ти помагаш на младите хора да решат един проблем?" Дори не чак толкова. Само "Ти как си помогнал на един единствен човек, на едно младо момче да реши своя проблем? Защо ти имаш право на достоен живот? Защо ти имаш право да обичаш, а аз не? И защо ти имаш право да вървиш ръка в ръка с човека, когото обичаш, а аз не?" Но аз вярвам, че тези хейтърите не са основна част от населението, те просто са по-шумни. И вярвам, че единственият подход е разговорът на персонално ниво. И примерът. 

Повече за Single Step може да научите ТУК.