Христо Гърбов | Interviewto

Христо Гърбов, хайде, разсмей ни!

Интервю Кино Театър

Разговор за комедията, трагедията, рамките, излизането извън тях, психотерапията, изслушването, монолозите, актьорската професия, суетата, театърът и киното. И за "Асансьор за пациенти", в който ще го видите като никога преди.

Христо Гърбов, хайде, разсмей ни!


Той е от тези хора, от които очакваш да са смешни. Да са душата на компанията, да са неизчерпаем извор на истории и смях. Съдбата на комедийния актьор. На мен, въпреки усмивката в очите му, винаги ми е бил по-скоро драматичен образ, герой от роман на Булгаков, някой, който по-скоро ще те накара да си  поплачеш, отколкото да се смееш. И не само заради "Улицата" на Теди Москов, където се смеехме и плачехме едновременно, не само заради малкия човек на Христо, който имаше мечти, по-малко от пръстите на едната ръка и основната беше да влезе достойно в живота. Е, не успя съвсем, но това беше само на кино. Преди няколко седмици Христо Гърбов навърши 60 години и онова пламъче в очите, което казват, изчезва с времето, при него още е там. 


Христо Гърбов в Интервюто. 

В "Асансьор за пациенти" играеш психиатър. В живота често ли ти се случва да си в тази роля - да изслушваш, да помагаш?

Понякога се налага да изслушвам, въпреки че ние, актьорите сме по-скоро монологисти. И аз съм като всички актьори, но понякога, когато някой е имал някаква болка, проблем, съм го изслушвал. И тогава съм влизал в ролята на терапевт. Но никога не съм мислел, че ще ми послужи в работата, че ще се наложи да вляза в подобна роля.

И послужи ли ти за филма?

Най-много за филма ми послужи сценарият, който Иглика е написала по истински случай. Тя така го беше развила и опоетизирала, извисила над дребните неща, като истории на Селинджър, че той ме грабна от самото начало. 

Кога го написа?

Преди 17 години, но сега му дойде времето. И в началото главната роля беше писана за мен, но в един момент Иглика не беше сигурна, че аз трябва да я изиграя.

Да не би да се яви на кастинг?

Не, не беше кастинг. Просто се натрупаха някакви отношения към мен, че съм комик, че мога да играя само комедийни образи, което не е лошо, но за тази роля трябва съвсем друг образ. Ако ме приемат и тук като комик, това би било разбиващо за един такъв филм. Така че Иглика трябваше да повярва, че ще потъна в тази роля, ще мога да бъда самият доктор. А на мен ми беше много интересно да я направя и затова я убедих, че ще се справя. Като го гледах за първи път успях да си повярвам, че съм самият доктор. Много убедителен си бях като друг човек. А това рядко се случва, тъй като аз съм особено критичен към себе си. 

А разбиващо ли е за теб да те приемат само като комик?

Като всеки един актьор, който е вкаран в някакви рамки, си мисля, че мога да правя много повече неща, мога да изляза от рамката, в която са ме вкарали. Но за мен определението на комик не беше разбиващо. Аз зная, че мога да съм драматичен, но осъзнавам, че съм и смешен, без да се напъвам. Е, имам си някакви техники…

Използва ли някакви техники, нещо специфично в "Асансьор за пациенти"?

Аз винаги искам да импровизирам по дадена тема, дори когато образът е ясен. Едно такова желание да изскоча над темата и да кажа и нещо свое. И Иглика в този филм успя да постигне това с всичките си актьори. Тя има този талант. А при нас имаше и допълнителна преграда за надскачане. Но на мен не ми беше трудно. Научих текста едно към едно, което рядко се случва, а и тя много ми помагаше да не играя, ролята да се случва в момента. И след филма във Варна дойдоха наистина болни хора и започнаха да ме разпитват къде има добри клиники, къде има добри доктори. Явно наистина съм бил убедителен в ролята.

Докато учеше сценария, изобщо покрай този филм, замисли ли се колко истински депресирани, нещастни хора има около нас? А дори не знаем... 

Така е. За съжаление има много такива хора. Аз изчетох много неща около този филм. И това обикновено се случва на артисти, художници, хора от сферата на изкуството. По-емоционални сме, по-лабилни. Нервната система може често да им изневери. Има големи актьори с гранични състояния.

Сещам се за Робин Уилямс. Отстрани никой не може да види причина той да е нещастен или депресиран, а пък още по-малко да се самоубие. Ти бил ли си долу, бил ли си депресиран?

В моменти от живота си не съм бил особено щастлив, но всеки човек има такива моменти. Но депресиран по този начин - никога. На мен професията ми тръгна добре, усещах от много рано, че хората ме харесват. Всеки актьор го усеща, особено на сцената. Там е като човешки контакт - или става, или не. Понякога не се случва. Така че, имало е трудни моменти, но те са били по-скоро в това да потискам суетата, да не й давам воля. Защото в нашата професия суетата не ни е чужда.

Аз пък като гледах филма, се замислих, че да си психиатър не е толкова тежко като да си хирург например. Никой не очаква от теб блестящи резултати и крайно излекуване, не спасяваш човешки животи… Някак си блага професия ми се видя. 

Никак не е блага. Трябва да изслушваш хора с много тежка душевна болка. Много често самите психиатри са гранични. Тежко е, никога не бих избрал тази професия. 

А коя професия би избрал?

Аз вече съм избрал. Актьорската професия дава много възможности, ако наистина се чувстваш сигурен в нея и с нормално самочувствие, както съм аз и то без това да звучи високомерно. Тя ти дава възможност да се превъплъщаваш в много образи, да влизаш в много професии. Така че аз истински си обичам професията. И мисля, че в нея можеш да получиш много одобрение, много възторзи от хората.

Професия на суетата, както говорихме.

Тя е неизбежна. Важното е това, което правиш на сцената или на екрана, да убеждава. Аз адски се учудвам на младите хора, особено за оценката им за българското кино. Странно ми е как сме способни сами да очерняме собствените си неща - "няма българско кино", "няма български театър", "няма българска литература"… Разбирам и донякъде ми е ясно защо твърдят, че тези срещу тях - актьорите, филмите или книгите, не са достатъчно убедителни. Донякъде може да е така. Но самото обобщаване е повърхностно занимание. Бих го нарекъл дори “тъпо“. Това е някаква типично българска черта на отричане. Значи ако мога и аз да определя българина, да обобщя, както всички правят, бих казал, че ние сме много емоционални и адски неуважителни. Това са две основни качества, които ни правят лоши хора. С лекота да отричаме нещо, което не познаваме, не разбираме, дори не сме виждали. Какво може да е това?!

И социалните мрежи не помагат особено за това. Ако преди е можело да оплюеш някой само пред мъжа си, сега можеш да го направиш пред огромна аудитория под някой пост. Това ти придава важност, независимо дали разбираш от това, което си коментирал, или нямаш никакво понятие. 

А българите разбират от всичко, особено по-необразованите. Виж, и аз не твърдя, че понякога не изпитвам неудобство, когато гледам някой български филм. А в театъра каква скука има! И там има нестанали неща. Но да се кълнеш, че 20 години няма да стъпиш на театър или на кино, като сложиш някакво грандиозно обобщение… Гледах наскоро един млад критик или журналист, не зная точно, беше много снизходителен към усилията на другите. И спортните журналисти също. Ти пък какво си направил, бих искал да ги попитам. Да си зададат този въпрос първо! Въпреки че аз лично съм получил от хората много хубави отзиви.

За 60 години със сигурност. Миналият месец навърши 60. Страшни ли са тези години за един човек с така суетна професия?

Аз още на 43 си мислех, че край, животът свършва (смее се). В някакъв смисъл може и да са страшни, но на мен дотук в живота са ми се случили много хубави неща, а до това колко остава… Всички знаем, че остава все по-малко. Но гледам да не се замислям за това колко остава и колко са всъщност 60 години.

Преди да сe видим пак си припомних няколко епизода от "Улицата". Как е възможно тези неща да са още смешни, тези образи да са комични и трагични 24 години по-късно? Това ли е добрата комедия?

Очевидно, щом не е останало във времето си. Но комедията е такъв жанр, че ако е наистина смешно, то обикновено остава такова. Мисля, че в "Улицата" образите са вечни, те се срещат по всяко време. А и актьорите са страхотни и се справят със смешното. Разбира се, голяма заслуга за това има Теди, който провокираше това. Имаме безкрайно много неизлъчвани материали, които се изгубиха някъде. Но това, което остава, винаги ще забавлява.

Каза, че образите са вечни. Такива ли сме ние, българите - тъжни?

Да, българите са винаги тъжни. Ние като общество нямаме посока, нямаме перспектива и все повече го усещаме с всяко едно правителство. Това, неуважителното чувство, за което говорихме, то също не ни помага особено, тъй като обикновено го обръщаме към самите себе си. Така че тъгата винаги съществува. Тя се ражда много бързо. 

Лесно ли е да разсмееш тъжен човек?

Трудно се разсмиват тъжни хора. Особено скептичните, такива, които те гледат и си мислят : "Хайде, разсмей ме!" 

Щом въпреки всичко успяваш да разсмееш тъжен човек, значи и ти си като твоя герой, и ти си терапевт?

Един вид, да.

Кога ти е било трудно да разсмиваш?

По принцип аз не си поставям за цел да разсмивам. Но си спомням едно представление, което играехме в Русе ("Помощ, жена ми е луда" и все още го играем с успех). Тогава майка ми почина, а аз трябваше да изляза на сцената. И за първи път усетих безсмислието и на текст, и на ситуация. Тогава усетих, че наистина всичко е суета. 

Днес би ли насърчил твоето 20-годишно Аз да стане актьор?

Аз снимам от 23-годишен и, слава богу, мога да видя моето 20-годишно Аз (смее се). Не водя разговори със себе си, но знаеш ли, като малък бях много замислен, не бях концентриран особено в ситуацията и учителките питаха майка ми: "Какво мисли Вашият син? Винаги е много замислен..." и тя пък ме питаше мен: "Какво толкова мислиш?", а аз: "Нищо. Правя се." (смее се). Но има такива хора, интровертни, такъв съм от малък.  

Ако имаш две-три изречения да препоръчаш "Асансьор за пациенти"? 

Хубаво е да се гледа, защото от актьорите са извадени лични, интимни неща. И чрез този филм, чрез цялата ситуация, въпреки тежките моменти, в които попадат, хората си помагат един на друг. Мисля, че това е достатъчно. А пък аз за пръв път си повярвах, че не играя роля, аз повярвах, че съм този доктор.