Ивайло Нойзи Цветков | Interviewto

Ивайло Нойзи Цветков - това сега разбира ли му се?

Интервю Актуално

"Тук е моментът да ти призная нещо лично: не се понасям, ако се занимавам с нещо и не съм много добър в него. От философията през изкуството до футбола, да речем. И изобщо във всичките 16 неща, с които се занимавам. Всеки атом е вътрешно неизменен и всъщност представлява Парменидовото единство. В същото време се смятам и за теолог. Августин Блажени е моят beacon of light. Той казва, че истинската светлина е Словото Божие и че светът чрез Него стана, но светът не Го позна."

Ивайло Нойзи Цветков - това сега разбира ли му се?


Почти мога да обещая, че до края на интервюто ще отворите речника или Google търсачката само още  9-10 пъти. Разбира се, това е за подготвените. За тези, които дори нямат нужда от това интро, защото ако трябва да обясняваме кой е той, значи вече си губим взаимно времето. Затова накратко и лично -  той е културен революционер, начало и край на едно от най-ярките явления в българската журналистика, и Personal Jesus на всеки уважаващ себе си колега. 

Ивайло Нойзи Цветков в Интервюто. 

Имаше един надпис зад теб на стената, където те снимахме - “Левски или смърт”. Ти спомняш ли си да си драскал по стените?

Аз това и сега бих го надраскал със спрей – заради Апостола и отбора. Бил съм “ултра” в агитката на “Левски”. Бѝли сме се като кучета с “онези, за които не говорим“ (смее се).

Сега хората си драскат по стените във Фейсбук. Май е същото - можеш, не можеш - драскаш. 

Това е трагедията на нашето време според мен. Дето вика Лопахин от “Вишнева градина”: “Погодите, господа, у меня в голове помутилось, говорить не могу” (смее се). Казвал съм го и друг път - не може публиката да се качи на сцената и да стане част от пиесата. Тогава падат и четирите стени, не само четвъртата. Това е най-трагичното, което се случи в т.нар. дигитална епоха. Разбира се, че всеки е в правото си да има мнение, но не разбирам защо това мнение трябва да се добира до медия, където то да бъде споделено. Всеки може да казва каквото си иска вкъщи, в кръчмата, сред приятели, но за да изразиш мнение публично, то все пак трябва да носи някакво съдържание и да носи елемент на важност за останалите. Това по някакъв начин дълго време се филтрираше чрез традиционните медии.

Само тези, които имат да кажат нещо, трябва да казват нещо.

Но това вече е все едно да се сърдим, че вали дъжд. Нещо като форсмажорно социокултурно обстоятелство, което - както и да го коментираме - си е там. Въпросът е, че така първо, умира авторството; второ, умира съдържанието; трето, умира нещо много по-важно и неуловимо - смисълът, потопен в общия хор на безсмислието. Всички станаха материалистични “демокритовци” – мисленето стана физически процес, атомизирани души. А трябва да се върнем към “nous”-а на Анаксагор.

Онзи ден гледах отразяването на катастрофата на "Тракия". Репортерът се държеше така, сякаш се е включил във Фейсбук live и доста превъзбудено разказва нещо на приятелите си. 

Аз съм последният, който ще защитава традиционните медии в този им вид, per se. Но това странно ли ти е, при положение, че човекът, който е изпратен от официална медия да прави нещо, също е Фейсбук-човечец в някаква степен?! 

Не ми е странно. Но мисля, че точно сега е времето на тези медии да се разграничат сериозно от всякакви социални мрежи. Ако вече не е късно. 

Така стигаме до втората ми любима тема - какво всъщност трябва да прави една медия. Ако в единия край е да формира вкус, а в другия - да следва вече формирания вкус, това се превръща в истински, голям, екзистенциален, сартъров тип въпрос. Ако има център, аз ще съм по-надясно от центъра (смее се) - към тези, които формират вкус. Защото наистина вярвам в това. За съжаление не сме много. Аз дори не знам дали ме разбират. Развил съм паразитната фраза: “Това сега разбира ли ми се?" заради тоталния залез на познанието. Ето, оплаквам се – проявление на “българското” в мен, дет вика Силви Вартан (смее се).

Разбирам те. Но пък не може само да формираш вкус, особено ако той рязко се различава от масовия. Ще останеш без зрители или читатели. 

Въобще не ме интересува, честно. Ако не знаете към какво ви препращам в почти всяко изречение, проверете си го, ще научите нещо ново. 

Аз дори не разбирам за какъв вкус можем да говорим на място, в което последната седмица хит е песента на Криско и Слави Трифонов…

Песента, в която един възрастен и леко окуцял човек в анцуг съобщава на младите момичета: "Ше те изкърта"? За това ли говориш? (смее се)

Примерно. И знаеш ли какво не мога да си обясня - как може да си на 20, целият световен музикален поток да е на твое разположение и ти да си пуснеш това парче. Няма логика!

Първо се създаде абсолютно безкритична младежка хип-хоп култура, което е пълен абсурд. Под "безкритична" разбирам, че почти всичко е "много яко" в тази култура.

И леко ми става носталгично за времената на Ъпсурт, които си остават единствената смислена хип-хоп група, начело с истински поет.

Всъщност не съм съвсем прав - в момента има ъндърграунд хип-хоп, който също става - Явката ДЛГ, Григовор, Жлъч etc. Но истината е, че не всичко става, а най-малко може да става Криско, който нито е музикант, нито е рапър. Това е просто някакво селско момче, което по неведоми за мен пътища се е качило и то на сцената.

Може би е просто добър бизнесмен.

Какво значи "бизнесмен”?! Ти може би не си много навътре в хип-хопа, но Криско се опитва да направи нещо като българско-ямайски хип-хоп, в който провинциалният акцент да се превърне в ефект, а не в дефект, да речем като Шон Кингстън или Мавадо. Уви, не му се получава. На ямайците и пуерториканците им се получава, а Криско просто звучи като човек от село, който пее рап, в двойни кавички. Реално той е някъде никъде и е част от това сляпо следване на масовия вкус, за което говорим. Ако го сравним с моята любима певица Риана, която също апелира към масовия вкус, огромната разлика е, че при нея има талант, сексапил, всичко има. И това не ме дразни. За мен тя е новият Led Zeppelin, сякаш сме 1971 (смее се). В нея има пластове, въпреки че е продукт на масовата култура. А защо всъщност заговорихме за Криско?

Чудех се как младите могат да харесват тази песен.

Ние, младите (смее се) също се делим на прослойки. Както във всяка култура, по-високият вкус ще бъде достояние на малцина. И стигаме до третата ми любима тема - защо културата изисква усилие.

Доминантното разбиране у нас е, че всичко трябва да се прави без усилие. Бързо да получиш удовлетворение, instant gratification, ако може веднага.

Как да се противостои? Чрез засяване на семена, които да поникнат след 15-20 години. Проблемът е, че нищо не се засява. 

Вие не ги ли засяхте тези семена с "Егоист"? И проработи ли, поникна ли нещо?

Да. Проработи, но тогава културният контекст беше друг. Технологичната революция все още не се беше случила и традиционните печатни медии, особено списанията, все още бяха много силни. По цял свят. При нас цялата култура на списанията  започна и завърши с “Егоист”. Има тук-там адепти, които правят нещо и до днес, но то съвпадна със залеза на печатните медии. Може би сме посели нещо и може би е покълнало, но за съжаление голяма част от онова поколение вече не е в България.

Страх ли те, че вече може да не си "модерен", да речем? Да не разбираш Криско, защото не си на 20?

Едно е да си модерен, съвсем друго е да имаш вкус. И съвсем трето е да възпитаваш вкус. По втора и трета точка няма как да не съм модерен. А това, че харесваш Криско не те прави модерен, прави те просто по-прост. 

Как ще обясниш това на дъщеря си, която сигурно има съученици, които харесват Криско? 

Аз не знам що се фиксирахме точно в тоя селски инепт, но дълбоко вярвам, че 90% от формирането на едно дете идва от родителите и семейната среда. Чак тогава е всичко това, за което ти говориш - какво ще чуе в училище, кой ще каже, че това е култово, а онова не е. Между другото, аз лично съм виновен за думата “култово”, както и за “лайфстайл” (смее се). А що се отнася до дъщеря ми, тя знае повече за “Металика” и от Ларс Улрих. Фигуративно казано. Да ти разкажа и нещо смешно: Анна Цветкова беше на шест, учим се на “Master Of Puppets” и тя вика: “Тате, тоя защо пее за горчица и вика: “Mustard, mustard”? (смее се).

Тоест ти не прехвърляш на училището (освен въпросните 10%) още 40% от възпитанието?

В никакъв случай. Има аристотелов метод на обучение на децата и аз се придържам към него. То е малко като по Стивън Кинг - “Почвата в сърцето и в ума е камениста, но трябва да я разкопаеш и да засадиш нещо." А който не го е направил, ще се измъчва в социален и всякакъв смисъл. 

В крайна сметка трябва усилие в някаква посока. Да "бъдеш себе си" не е достатъчно. 

Ето ти още от “културата на лесното”.

Какво друго можеш да бъдеш ти освен себе си, ако не положиш капчица усилие? "Бъди себе си, бъди естествено прост, не се опитвай да бъдеш някой по-цивилизован."

И с това минахме трите ми любими теми (смее се).

Футболът е четвъртата, но аз изобщо не съм компетентна, така че нямам какво да те попитам. Разбира се, споря задочно с Августин и смятам, че изобщо да се говори за вярата е лош вкус, защото е нещо твърде лично.

Когато коментираш футбол, случва ли ти се да казваш: "Сега това разбра ли ми се"?

Много често, станало ми е паразит. Отначало трябваше да е иронично и леко да се подиграва със събеседника, защото - не зная по каква причина - хората смятат, че аз говоря много сложно, което не е съвсем така. Няма категория "сложно".

Има нива. Аз оперирам на друго ниво. Който може да ме следва, да заповяда; който не може, не мога да спирам, за да обяснявам.

Освен чрез въпрос: "Сега това разбра ли го? (смее се)

Пак ще те върна на "Егоист". Защо бяхте толкова успешни?

Беше като някоя от големите рокгрупи – само тогава и само тези хора. Деца на посткомунизма, които искаха да донесат Запада в България – Емо, Жеков, Ина, Мартин, Емилиян, Карбовски. Изгубихме битката за модерност с трагичен резултат. Но го правехме с необходимата доза уважение към себе си, към публиката и към момента. При това, забавлявайки се. Имаше вдъхновение. Това много липсва днес. Всеки се опитва да следва някакъв наложен модел - това по повод дали трябва да следваме вкуса. Разбира се, има експериментатори, има чудесни млади хора, които вършат нещо. Проблемът е, че те са потопени в общия концерт на посредствеността, който гледаме всеки ден. 

Иначе самата ти знаеш, че списания по света и днес не само съществуват, но и са много дебели, и просперират. В нашата малка култура вече няма място за това. 

Малка култура или бедни хора?

Малка култура, забутана на долния десен ъгъл на Европа. И ще си остане такава. Имитативна. Всъщност това е проблемът. Защото има и други малки култури, които са по някакъв начин самобитни. Културата под формата на определени господстващи ценности е необходимо, но не и достатъчно условие за икономически растеж. Другите две условия са наличието на действащ пазар и политически контекст, които да позволят развитието. Плюс конфуцианското чувство за умереност. И националното разбиране, че трябва да се борим срещу колективистичната култура и ритуализма, които ни премазват. Страна на думите, а не на действията – това сме ние. Никой не смее нищо да произведе или да направи крачка встрани, защото "може и така". Впрочем, с цялото ми уважение към Иван Хаджийски, мисля че съм открил фразата, която описва средния “народнопсихологически” българин по най-добрия начин. И тя е “Абе, аре бе, може и така" (смее се).

Ние живеем в ада на “Може и така".

Да. И докато смятаме, че може и така, то може и така. И няма друго. 

Измъчваш ли се в личния си ад на “Защо не останах да живея на друго място"?

Аз съм бил толкова много дълго на други места, особено в Англия, така че този въпрос не ме измъчва по никакъв начин. Може би не съм достатъчно амбициозен.

Винаги съм си мислела, че амбицията е за хората с по-малко талант. Особено тези, съзерцателните хора. 

Нямам културни дефицити, ако за това говорим.

Единственото, което ме прави неспокоен със себе си, е че освен въпроса “Това разбира ли ми се?", има и “Дали ще имам принос?”

Не просто да оставиш следа, а дали ще имаш принос. И си мислех, че ще имам с "Егоист", но сега вече не съм съвсем сигурен. Не е достатъчно да имаш вяра, важното е да я понасяш като проклятие, да виждаш в Бога враг, палач, чудовище, като в същото време продължаваш да го обичаш и проектираш чрез него всичката човечност, с която разполагаш.

Мисля, че това е ясно и не трябва да те измъчва. 

Но пък ако приемем, че имам принос, сега вече няма за какво да мечтая, освен да се занимавам с детето си.

Не е малко. 

Да построиш човек. Най-трудното нещо на света. 

Даваш ли си ясна сметка, когато претърпиш провал?

Автор съм на един от най-големите културни провали в най-новата история на България - изгубената битка за модерност, да се повторя. Не бяхме много хора, но я водихме сърцато, като по Казандзакис. Но я загубихме. Ето, това е провал. Но пък провалът е по-добър учител от успеха. Аз много обичам българските възрожденци и революционери. Това е културата на усилието, те ни учат на това. Трябва да си станал два пъти "себе си", образно казано, да си станал три метра висок в душата си, за да си кажеш: "Ясно е, че няма да стане, но отивам". Като Цанко Дюстабанов, Левски, Ангел Кънчев и Ботев. Защото всичко това има мета смисъл. И той е в това, че ако не се бориш за модерност, тогава ти си нищо. Не можеш да живееш със себе си, а човек трябва да живее със себе си най-вече.

Къде се водят битките сега?

Всеки трябва да си води сам собствените битки. Аз смятам, че има една голяма политическа битка тук и тя вече е почти изгубена. България като цяло е буквално превзета от много добре организирана престъпна група, която се маскира под името на няколко парламентарни партии – съглашението ГЕРБ-БСП-ДПС-ОП. И това е битката, която трябва да се води - битката за Освобождението на България от тези партии. 

Да, но революционерите са млади хора, знаеш - едва са доживявали 30. Не е ли революцията работа за младите?

Разбира се. Но аз все още съм на 32 (смее се).