Найо Тицин | Interviewto

Найо Тицин в търсене на вдъхновението

Кино Интервю Актуално

Разговор за кино, изкуство, улавянето на момента, пътуването във времето. Какво всъщност прави един документален филм за изкуството добър и има ли формула за пълно щастие? Какви личности са творците в личния си живот и има ли това значение за начина, по който възприемаме творбите им?

Найо Тицин в търсене на вдъхновението


Обикновено той обикаля световните фестивали със своите документални филми. Докато в един момент решава, че подобно събитие липсва на българската публика. И прави това, което правят онези хора, които движат света - когато им липсва нещо, го създават сами. Така преди три години се ражда Master of Art - единственият на Балканите фестивал за документално изкуство. Не се учудвам, че е негов основател - изглежда като човек с неограничена енергия, леко присъствие и онази рядка способност да оцени таланта на другия, без това да събори собственото му его.

Интервюто среща Найо Тицин. 

Какво прави един документален филм за изкуство добър?

Ако след като го гледаш, излезеш вдъхновен да твориш. Да кажем, че игралното кино като замисъл, е да забавлява, да създава различни емоции. А доброто документално кино за изкуство е вдъхновяващо. Не толкова забавлява, а да събужда творческия дух в теб, да те кара  да създаваш, да твориш, да излезеш от битовизмите, да си позволиш да мечтаеш да създадеш нещо красиво.

Колко документални филми си изгледал последните години покрай фестивала?

Тази година над 350, общо към 800 филма за трите години, за да се изчисти някаква селекция от 50 -60 филма за фестивал.

Питам те, защото ми е интересно колко от творците, чието изкуство познаваме, са били щастливи в личния си живот, защото нали това можем да научим до известна степен от тези филми?

Точно тази година във фестивала има един такъв поглед върху големите, известните творци, чрез който филмите разкриват една не много щастлива съдба.

Интересно. Защото се предполага, че творците трябва да са щастливи хора - работят това, което обичат. 

Така е, но си щастлив докато го правиш, докато го създаваш. Това и според мен е основния мотор на твореца,  но не означава, че животът ти е щастлив. Щастието е нещо много тънко и е важно човек да го осъзнае на мига. Защото често се случва да се сещаме, че сме били щастливи в минало време. Много е фина тази настройка и рядко може да уловиш момента на щастие, да го признаеш и да го изживееш пълноценно. Човек може да бъде щастлив и от това да направи ежедневието си по-красиво. Дори, например да отидеш на спектакъл и за час и половина - два и да бъдеш щастлив. Имаме два-три филма, завъртени около щастието и признанието. Единият е за Чарли Чаплин, другият - за Мария Калас. Двама творци от наша гледна точка - титани, колоси. А тези филми изведнъж ни показват, че и те са били хора със своите проблеми, неудовлетвореност, житейски  драми, които са ги правили не дотам щастливи хора.

Случвало ли ти се е да гледаш документален филм за някой, чието творчество много харесаш, но да се разочароваш от личността му?

Когато поставиш някой на пиедестал като творец, и после го опознаеш като човек, може и да се случи да се разочароваш. Но на мен ми е достатъчно да съм - ще употребя грозната дума - консуматор на неговото изкуство. И дори предпочитам да нямам личен контакт с него, за да не си развалям ореола, който съм си създал.

Има ли филми и за не толкова популярни хора?

О, да. Има едно страхотно попадение, казва се "Името ми е никой". Виждаме една голяма училищна снимка от 37-ма година с петдесетина деца от католическо италианско училище. И всяко лице на дете е отбелязано и надписано с името му. И откриваме Енио Мориконе и Сердже Леоне, а между тях двамата има едно момче.  И във филма започва едно разследване кое е това момче. Брезанти се казва. И е много вълнуващо, защото виждаш, че в един момент този човек също има съдба - и щастливи и тъжни моменти. Но понеже не е Енио Мориконе или Серджо Леоне, никой не знае нищо за него. Хората поглеждат снимката и казват: "А, не се сещам, той е никой." И тогава си даваме сметка, че сме паднали жертва на известността и някой, ако не е известен, е никой. А не е така, той си живее и страда съдбата, и не е честно. Трябва да се смиряваме, да уважаваме и съдбата на обикновените хора.

Добрият биографичен филм като добрата биографична книга ли е?

Да. За мен лошата биографична книга или филм е този, който не те прави съпричастен със съответния човек, а ти изрежда хронологични факти. Тогава, ако е филм, на 20-тата минута, ти вече знаеш какво ще се случи. Предсказуемо и скучно. А добрият документален биографичен филм не знаеш как ще свърши. Хубавият филм е изненада - разказан е от различен ъгъл, неочакван е.

Какви са режисьорите на документални филми за изкуството?

Това са творци, които по някакъв начин са решили леко да останат в сянката на твореца, за който правят филма. Това също е смирение. Някои може да го правят с идеята , че залепяйки се за твореца, и те ще получат славата му. Но по-често са творци, които се възхищават на по-големи творци. 

Кой от филмите, които ще видим е сниман най-дълго?

Много е любопитна историята на филма "Чаплин в Бали", защото е сниман от самия Чаплин, който тогава е в криза на средната възраст. Появява се звуковото кино, той не иска да го приеме (най-вече за своя герой - Просякът), иска той да остане в миманса. И точно след премиерата на "Светлините на града", когато е на върха на славата си, е в жестока депресия. Предприема дълго пътуване с кораб с брат си е една камера до Бали. През Суецкия канал, Индийски океан и чак до Индонезия. И снима всичко, възхищавайки се на свободата на  местните хора, които по осем месеца в годината се забавляват и танцуват, защото само четири месеца са по оризищата и събират храна, колкото им трябва, за да преживеят. А Чаплин от цялата слава, която има в другия свят, отива на едно място, на което никой не го познава, и му се радват просто като на чужденец. И това му харесва, приземява го, инспирира го и след това прави "Модерни времена" - събуден от сблъсъка между натуралността и лудия свят на цивилизацията. Та този филм е сниман тогава, но лентата е загубена  и открита преди 3-4 години. И става основа за този филм. Един документален филм, сниман от Чарли Чаплин, супер симпатично.

Друга любопитна история е за Бярке Ингелс - "Бярке Ингелс - времето на архитекта". Той е може би най-младият архитект гений и един от стоте най-влиятелни хора в света според Financial Times. Филмът е сниман 7 години. На английски се казва "Big Time", което е игра на думи, защото неговото ателие се казва Bjarke Ingels Group. Той в момента прави най-големия си проект - втората кула на World Trade Centre, който ще е готов след две години. И един екип го следи в продължение на 7 години, в които разбираме, че той има някакъв проблем с главата, ходи на скенер, следят го, от време на време изключва, започва да му бучи главата. И пак виждаш един човек, който е страшно успешен, и в същото време има лична травма.

Миналата година премиерата на документалния филм за Юлия Кръстева беше именно на този фестивал. Тъй като е актуално, не мога да не те питам - щеше ли да се промени това, ако фактите за нея бяха станали популярни миналата година?

Не. Не мисля. Във филма тя е представена по-скоро в нейната актуална битовост. Разбира се, може би сега щеше да бъде по-злободневно погледнато на него.

Тоест, нямаше да падне от програмата?

Не, нямаше да падне. Един фестивал е и бизнес. Това би привлякло повече публика. Филмът е ценен сам по себе си, не е правен български филм за нея. Остава документ за човек, който може и да е противоречив, но е интересен.

А пък и никой не е казал, че трябва да правим филми само за "добрите" от днешна гледна точка.

Напротив, може би най-много документални филми има за диктаторите, за най-лошите тирани. Важното е как е разказан филма. 

Какви хора идват на фестивала?

Все по-различни, което е и целта. Всяка година ние добавяме и нови територии. Миналата година добавихме съвременно изкуство и арт инсталации, защото в един момент се оказа, че изобразителното изкуство и фотографията не са достатъчни категории, за да поемат и съвременното изкуство. Тази година имаме прекрасен филм за съвременното изкуство - "Октомврийската революция и руският авангард" - неочакван и за мен поглед. За руските авангардисти Шагал, Кандински, Малеевич. Оказва се, че октомврийската революция в самото си начало отпушва тяхното творчество и те създават едно ново течение - рожба именно на тази революция. Разбира се, докато се намести комунизмът с всичките си идиотизми. Но те създават изкуство, което вдъхновява десетилетия наред различни творци. Този филм не оправдава по никакъв начин безобразието, което се случва. Но такъв ъгъл над съвременното изкуство показва, че един политически процес може силно да повлияе върху създаването на цяло течение и стил в изкуството, което после да се развие. 

А тази година какво включихте?

Тази година включихме и кулинарно изкуство и изкуство за деца. Кулинарията също е вид творчество. Един прекрасен филм има и в тази категория - той е за легендарен барман, който е на 75 години, автор е на нещо като "библия" за коктейлите, гуру в тази област. В този филм той обикаля из топ баровете на Токио, Хавана, Ню Йорк, Париж, и с него проследяваме различната бар култура в целия свят. 

Как реши, че българската публика има нужда от подобен фестивал на документални филми за изкуството?

Защото съм обикалял подобни фестивали по света с мои филми и се реших, че ми липсва такова нещо тук, че  ми се иска повече хора тук да видят подобни филми. А като му липсва на човек нещо, той си го прави сам. Подкрепиха ме "Америка за България", които в интерес на истината учредиха награда за български филм. Така всяка година с тях гарантираме, че един български филм ще получи награда. И те се увеличават, защото Фестивалът е още една територия, където подобни филми могат да бъдат показани. Това не е популярно кино, то е за публика, която има потребност за допир с изкуството. И аз съм убеден, че ще нараства броя на подобни филми. 


Master of Art стартира днес и повече за програмата му може да научите ТУК.