Стефан Вълдобрев | Interviewto

Стефан Вълдобрев в очакване на седмата вълна

Интервю Музика Актуално Театър

За върховете и спадовете, за бързането и спирането, за "По-полека" и всички, които се припознаха в нея, за поколенията, за театъра, за мълчанието и за говоренето. За загубите. За опитите да продължиш въпреки тях. За живота. И седмата вълна.

Стефан Вълдобрев в очакване на седмата вълна


"Тия дни ми изплува натрапчиво едно интервю с Христо Фотев от началото на 90-те по БНТ. Най-необичайното интервю, което съм гледал. Журналистката зададе някакъв въпрос (не го помня, но и няма значение) и тогава той започна едно дълго дълго и спокойно понечване и отказване, откритие и зачеркване, пристигане на нещо и моментално прогонване, дишане, издишане... Не по-малко от две минути телевизионно време с царя на думите, който мълчи. Гледа в събеседника си и полуусмихнат избира да произнесе правилната дума. По лицето му минават възможни отговори, но ги премисля и ги отхвърля предварително, защото кой друг, ако не той е наясно с непосилната тежест на словото. Слава Богу, журналистката имаше сетива и успя да усети величавия момент пред нея - мълчанието на поета. Не го прекъсна нито веднъж, не зададе нещо уточняващо, подканващо, нямаше слушалка в ухото и крещящи хора от апаратната, които да я пришпорват.

Не знам защо се сетих за това интервю. Може би, защото аз самият съм в етап на огромна нужда от мълчание, но вместо това съм длъжен да промотирам концерта, тъй като за нас е голямо събитие. Започнах да се страхувам от думите, да не ги употребя напразно, да не отнема от силата им."


Така завършва разговора ни с него. С човека на думите, който този път би искал да ги спести. Да ги запази. Да не позволи да се пилеят напразно. За да ги чуем, когато трябва. 

Интервюто разговаря със Стефан Вълдобрев. 

Последният път, когато говорихме така дълго в Интервюто, беше заедно с теб и Иван Лечев точно преди промоцията на албума ви в НДК преди две години. Тогава за първи път изсвири пред публика (читателите на Интервюто) "По-полека". После дойде лятото и песента се превърна в хит, в който се влюби цяло поколение. 

Много хора се припознаха в тази песен, така е - родители, деца, ученици, учители, баби и дядовци, колеги актьори, певци, твои колеги журналисти, лекари, аптекари, съдии, адвокати, къмпингари, бизнесмени, банкери, свещеници дори... Говорил съм с много от тях, те са от различни поколения и от всяка социална прослойка. Наблюдавал съм реакциите им, удивлявал съм се на клипчетата и писмата, които ми изпращат. Мога единствено и само да бъда благодарен за това отношение. Безкрайно благодарен. Както и на теб и Interview.to, че ни дадохте такъв летящ старт!

Защо им хареса толкова на хората това "По-полека"?

Нямам идея, мога само да предполагам. Може би е някакъв копнеж за нормалност, не знам.

Сигурно всеки от нас е доведен до някакъв предел, до лимит на прегаряне, на пренавиване, на напрягане, на пренасищане, на преяждане, на неразбиране защо и какво се случва със съвременния свят.

Трудно ми е да анализирам, но знаеш, че много се доверявам на интуицията си и ако в една песен нямам фраза, в която аз самият да не се разклатя емоционално, докато пея, значи песента не е станала. Усещам с кожата си тези места. В “По-полека” има такъв момент и той е в края на речитатива: “Наслади се на момента - забави, забави...” Когато слушах финалния микс в студиото на Митко Ганчев и чух начина, по който съм изпял този пасаж, усетих, че е истински и това съм самият аз без преструвки. И като че ли акцентът е именно тук - забавянето не е в скоростта, а да усетиш всеки кадър от забързаното си ежедневие и да му се насладиш. Друг такъв няма да има, той ще е единствен. Кои са хората покрай теб, кое е мястото, на което сте, какво правите заедно... Да запомниш. По време на концертите ни напоследък правя тъкмо това - наблюдавам, наслаждавам се, запомням всяко лице и всяка среща. Иначе, да - темпото е нечовешко. Факт.

Може би ние, хората, имаме нужда от това. Нали ние го предизвикваме, човешко си е...

 Не, не е човешко дрехите ти да се скапват на второто пране, техниката да се счупи в деня, преди да изтече гаранцията, през месец да ти пристигат съобщения, на които ако не натиснеш Yes, не можеш да продължиш да работиш, системата те изхвърля. А най-жалкото е, че това отношение се прехвърля и в отношенията между хората. Връзките са кратки, хората се "заменят"… 

Ти казваш, че е от натюрела, но и 80-те години на миналия век са били забързани за тези, родени в началото на века. Наистина сега всичко се развива с адско темпо, но младите, новото поколение сякаш се справя. И не му е бързо. Нали не си от тези, които имат своето поколение за най-доброто?

Абсурд! Толкова често повтарям как изключително харесвам поколението на двадесет и няколко годишните. Те са много по-добри от нас (И между другото “Полунощ в Париж” е от най-любимите ми филми евър. Там темата, че всяка епоха счита себе си за банална, а отминалата епоха за златна, е развита перфектно). Не, аз съм от хората, които живеят в настоящето и гледат напред.

С какво се провали вашето поколение? Имаше ли всъщност провали?

Нашето поколение бяхме птици, отглеждани в златна клетка, заключени на топло в килера. В един момент клетката се строши, килерът се отвори и ние полетяхме свободни, но се оказа, че пред нас е джунгла. И изведнъж много от птиците се превърнаха в зверове или влечуги.

Наскоро четох интервю с Джак Уайт. Каза, че като свири в клубове, условието е хората, които идват, да оставят телефоните си отвън, тоест да не снимат през цялото време. Защото, казва той, не може да ги усети, когато са с телефоните си. И така не разбира как всъщност въздейства музиката му. 

Нямам никакъв проблем всеки да прави каквото си иска - да снима, да пие, да излиза, да влиза... особено на рок концерт. Купил си е билет и ако е добронамерен, позитивен и прави това в рамките на доброто възпитание, съм абсолютно ок. Имам само едно условие - кадрите, които снимат, да са до раменете или максимум до гърдите, защото покрай корема ситуацията с килограмите напоследък е извън контрол (смее се). В театъра е малко по-различно - до преди десетина години се дразнех от разговорите и звънът на телефоните в салона, напоследък вече не.

Не ти вярвам! Не ти ли е неприятно, когато на някой му свети екранчето? Мен като зрител, дори да е през няколко реда, пак ме дразни. 

Свикнах и го приемам. Hе ме изважда от пиесата, не ме дразни. Това означава, че хората са вътре в историята. Реагират сякаш сме в хола им, коментират по време на представлението, но то не е дразнещо говорене, а по-скоро изпускане на фрази, съпричастност към героите на сцената. Вчера играхме "Приятнострашно" и там има един момент, в който хората винаги реагират. Героят на Вежен Велчовски, мой брат по пиеса, ми казва: "Аз съм влюбен във Фани". А тази Фани аз също я свалям, харесвам я, без да зная за неговите чувства към нея. И в този момент от салона често се чува: "Опаа!", "А такаа!". А снощи някаква група млади хора предупредиха Вежен: "Ахаа! И той също!", сочейки към мен. Чел съм, че по времето на Шекспир е имало такава интерактивност и публиката е била по-скоро като на сегашните футболни мачове. Представям си, че играя в театър “Дъ Глоуб” и ми е забавно. Да, ние помним времето, когато театърът и операта бяха сакрални места, храмове, в които всеки влизаше на пръсти, облякъл най-официалните си дрехи, но сега просто е друго. Толкоз. Сега е като преди петстотин години - всичко се върти в кръг. 

Телевизията води ли хората в театъра?

Разбира се и е съвсем нормално да е така. При мен е малко по-особено... Наскоро играхме “Момчето от последния чин” в Пловдив, гледаха ни едни много готини хора и после ги питам: “Хареса ли ви?” И те викат: “Ааа, много, ама всеки момент очаквахме да запееш”. В моя случай медийността е свързана основно с музикалните ми проекти и това винаги е бил голям мой вътрешен конфликт. Объркващо е за театралната и филмова публика, давам си сметка, тежи ми, но наистина не знам какво бих могъл да направя. Аз се отнасям много сериозно към актьорския си път, за мен той е основният. Спирал съм рязко, умишлено и категорично с песните само и само да не бъда свързван за известно време с тях и тогава в театъра и киното съм се чувствал най-комфортно, най-анонимно. Но като цяло няма как да спра с музиката, просто е невъзможно, явно ще я карам така.

Когато започна да се занимаваш с музика, изобщо с изкуство, беше ли подготвен, че ще има и спадове, не само върхове?

Когато започвах - не. Обикновено тези мисли се появяват след идването на първите по-големи успехи, на първите върхове. Тогава следва и най-важният етап, най-трудният за преодоляване - този след първата вълна на успеха. Аз не използвам метафората за върхове и спадове, по-скоро си представям равномерен цикъл от вълни - приливи и отливи. Разсъждавал съм си така: първата вълна беше с “Ку-ку” и “Обичам те, мила”. Последва отлив. Втората вълна беше с “Революция” с Камен и Мая. Отново отлив. Последва третата вълна с “Рай”, “Към” и “Едно”, “Аз ли съм или не съм” и “Пропаганда”, “Хромозоми”, “Силикон”. Това беше силна вълна и след нея сериозен отлив. Четвъртата вълна беше с театралната и филмова музика - инструментални, симфонични композиции. Имаше една междинна пета вълничка с излизането на синглите “Фойерверк” и “Бряг с цвят най-зелен”. Отлив. Шестата вълна беше най-продължителна - започна със събирането ни през 2012, издаването на албума “LIVE” и преля в албума “10 1/2”. Чувал съм, че моряците имат приказка, че седмата вълна била най-силна. Така били забелязали, докато съзерцавали ритъма на морето.

А житейските вълни заедно с работните ли пристигат и се прибират?

Хм, чакай да видя. Сякаш да... Знаеш ли, за кратък период от време хората, които бяха мои морални опори, заминаха с отливите навътре в морето, отплуваха завинаги. Професорът, Тодор, татко и майка...

Изведнъж се оказваш страшно уязвим, нямаш наоколо авторитет, от който да изпитваш морални угризения, да те погледне строго, да ти каже, че вършиш глупости и да те вкара в правия път.

Всичко е оставено на твоята преценка, а ти много често не си подготвен за това и могат да те понесат страхотевични вихри. Този житейски етап е много труден за преодоляване. Опитвам се вече толкова време да се справя с него, но засега не мога.

Ако някоя песен, която много харесаш, не става толкова популярна, колкото ти се иска, това събаря ли те?

Не, не мисля. А и в такива случаи имам привилегията да започна да се занимавам с друго - и с кино, и с театър. Единственото, което ме е карало да сменя нещо, е ако спра да изпитвам удоволствие от него. Както беше преди години в театъра - не ходех с удоволствие нито на репетиции, нито на представления. Тогава напуснах и заминах да уча в Прага. Една песен става популярна по много неведоми начини. С “По-полека” например се случи така - заснехме видеото прекалено късно, през юли и го пуснахме в края на лятото. И тогава си помислих: “Кой пуска лятно парче в края на лятото?” Но така е трябвало да стане. Това не ме е съборило, не ме е вкарало в депресия. Мина есента, зимата и ето че дойде следващото приказно лято, когато нещата с “По-полека” се случиха.

"По-полека" наистина ви изстреля на върха, от година не сте се спрели. Признаваш ли ѝ го и това на песента?

Разбира се, иначе ще е несправедливо. Но ако трябва да съм честен, още докато правехме албума, на репетициите с бандата аз им казах, че търсим точно такова парче - светло, семпло, с три акорда, но без да е чийзи... Представяш ли си, да кажеш на такива гиганти като Стунджи, Еко, Миро и Иван, че правим песен с три акорда? Ние обаче работим заедно твърде отдавна и те знаят, че в крайна сметка песента ще бъде много повече от това. Мисленето им е отвъд границите единствено на музиката. Те са истински артисти.

С тях дори се качихте на сцената на Пловдивската опера преди месец.

Да, беше фантастичен концерт.  Брилянтни аранжименти, седемнайсет парчета с оркестър, по модерен, красив начин, с увертюра, с интермедии, с валс върху темата на "По-полека". Беше фантазия, приказна вечер, музикантите озарени, хората щастливи. И уж е симфонично звучене, класически оркестър, а публиката долу си стана като на рок концерт. Ще го повторим в края на лятото в Античния театър.

Сега ви предстои концерт в НДК - зала 1…

 Да. Фокусирал съм се единствено върху това. Знам, че в такива случаи се говори гръмко и се обещават ефекти, гости и какво ли не. Аз не искам да го правя.Работим върху визията и мултимедията, в началото на май-почваме репетиции, убеден съм, че на сцената на 11-и ще бъде изключително забавно и ще вкараме лятото в НДК, два месеца преди то официално да е почнало...


Билети за концерта на Стефан Вълдобрев и "Обичайните заподозрени" на 11 май в НДК може да намерите ТУК.