Явор Гърдев | Interviewto

Явор Гърдев. Eдно пътуване до Чамкория.

Актуално Интервю Театър Литература

На днешната дата (16 април) 1925 г. е извършен най-кървавият терористичен акт в нашата история – атентатът в катедралата „Света Неделя“ в София. В т. нар. "кървав четвъртък" са убити над 150 души, ранените са повече от 500. По-късно от раните си умират още хора и броят на жертвите надхвърля 200. Сред тях е част от елита на нацията – военни, политици, общественици, но и много невинни жени и деца.

Явор Гърдев. Eдно пътуване до Чамкория.


От "Света Неделя" започва и пътуването на бае Славе - героят от романа на Милен Русков "Чамкория".


Интервюто и Audi в компанията на режисьора Явор Гърдев тръгват по пътя му, не само, за да изминат километрите от София до Боровец, но и да се пореят заедно с рошавите мисли на един измислен, но много пълнокръвен образ, да се върнат почти век назад, за да си представят, и доизмислят онази действителност, толкова далечна и в същото време все още силно пулсираща в нас. 

Коя всъщност е датата, на която Бае Славе пътува към Чамкория?

На 19-ти октомври 1928 година, една седмица преди Димитровден, Бае Славе тръгва за последен път в живота си към Чамкория. А пък църквата зад теб, “Света Неделя”, тогава е била по-известна като "Свети Kрал", защото тук се пазят костите на Стефан Урош II Милутин Неманич– един велик сръбски крал от края на 13-ти и началото на 14-ти век. През 15-ти век мощите му са пренесени в София, а по-късно в точно тази църква. Тук в нея се случва и знаменития атентат на 16-ти април 1925-та година, в който комунистите се опитват да избият тогавашното правителство и да обезглавят държавата. Това е най-големият атентат в българската история. Ето оттук потегля омнибусът на Бае Славе, стоянката му е била тук, оттук започва неговият път, оттук ще тръгнем и ние. 

Това е било центърът на София?

Да, тогава оттук са минавали и повечето трамваи, въртели са около църквата. Тук на ъгъла със "Съборна" е била т.нар. бензиноколонка, която тогава още не е била и съвсем бензиноколонка, а просто барака, пълна с туби бензин, около която съвсем спокойно са си пафкали софийските шофьори. Тук в романа си Милен Русков се позовава на Димо Казасов, който пък от своя страна пише за друга такава бензиноколонка – на “Раковска” над Писателското кафене. Имало е и трета, която става причина за пожар. И тя се споменава в романа – намирала се е между “Лъвов мост” и Централна гара. Докато омнибусът минава по "Съборна", Мици и Греци възбудено си споделят, че на номер 6 има завършила във Франция коафьорка, умееща да прави много хубаво къдрене, включително на едри вълни. Бае Славе завива покрай ъгловата сграда “Империал”, продължава по улица "Леге" (точно както и ние сега) и се устремява към площад “Александър”. Днес трасето е малко по-различно от тогавашното. Сега минаваме направо пред Националната галерия, докато тогава е трябвало да се пообиколи покрай западната порта на Двореца, Градската градина и покрай източната порта от другата страна да се излезе на “Царя”, където ние се озовахме доста по-бързо. 

С колко километра в час са карали тогава?

До 12 км в час в града и до 25 км/ч на извънградско. Доста сериозно ограничение, против което Бае Славе сериозно роптае, но с което му се налага да се съобразява поне в града. На “Царя” омнибусът се натъква на демонстрация в защита на детето и докато се промуши до паметника на “Цар Освободител”, се случват няколко тарикатски разправии с полицаи и агенти на “Обществена безопасност”, в които Бае Славе активно се прави на тъпанар, само и само да не му се наложи да пообиколи малко и да се отклони от планирания маршрут. На него, както и на повечето в омнибуса, не им се чака и си цепят през затворената улица. Единствено педантичният интелигент инж. Цветков – персонаж, който ни се наложи да избегнем в спектакъла, но който много харесвам в книгата - прави плах опит да прояви законопослушание, но традиционната агитка на пасажерско недоволство от лошото положение на нещата по принцип, го заглушава с неизменното си във времето мнозинство.

Значи и тогава, както и сега е имало хитреци и тарикати?

Да, това е чудесно изведено в книгата.

Манталитетно българинът не се е променил много, да не кажа въобще. Не че не сме си го знаели, но така добре изведено в книга, започва да звучи почти като новина. Ефектът е потресаващ, защото човек обикновено си мисли, че живеейки в най-нови времена, едва ли не има и привилегията да знае най-много. Жестока заблуда!

Всъщност повтаря като грамофонна плоча все същото, ежедневно настъпва същата кирка по същия начин и се самоласкае, че се е поучил от историческия опит и превъзхожда интелектуално хората от миналите епохи. Вятър работа! Колелото на историята се върти все така еднообразно, все така мачка кокали и все така стига до под кривата круша на някоя кървава война за справедливост. Докато си качен на колелото, това ти изглежда като прогрес, но след някоя и друга година забелязваш, че пейзажът странно започва да напомня нещо видяно; събитията замирисват на нещо случило се; нещо, за което си чел и чувал и ти светва, че участваш в кръгово движение с все повече нови и все така наивни участници, какъвто доскоро си бил и самият ти. Повтаряемостта на историята не е нова идея, но като я изпиташ на собствен гръб, се оказва зашеметяващо и смазващо прозрение. Питай Бае Славе! Издебни го в момента, когато вижда летящата чанта.

Различното сега е чисто козметично или дори архитектурно в случая - това, което сега е центърът на София, тогава е било краят на София или поне така е според Бае Славе?

Просто доста по-бързо се е стигало от центъра до покрайнините. Прекосяваш една-единствена улица – тогава “Фердинанд”, днес булевард “Левски” и хоп – вече си в “пустошта”. Според Бае Славе тази улица дели луксозната от нелуксозната част на града. Ето, след като преминаваме покрай къщата на Яблански все още откъм луксозната страна, се насочваме към Университета, който за Бае Славе си е бил почти извън града, а днес е точно в центъра му. Отдясно и навътре са били ботаническата и зоологическата градини. Бае Славе отива в последната, за да провери достоен ли е наистина пингвинът да бъде негово любимо животно, както си е наумил след подробен размисъл. Остава удовлетворен от предварителния си избор, а пък вижда и много други животни, достойни да се заплеснеш по причудливостта им.

Момент, минаваме покрай Ариана! Чакай, че започна да ми олеква на сърцето, ако и да не е слънчево и да няма пукнат човек да пие бира в ресторанта на езерото…

За колко го е взимал Бае Славе разстоянието оттук до Чамкория, изчислихте ли?

За колкото му се е струвало на Милен, че трябва, докато успее съзнанието на Бае Славе да преброди, опипа и изчерпи всички теми, истории и случки, които желае. Времесъзнанието на Бае Славе има повече общо с характера на терена, по който се пътува, отколкото с реалната дистанция, която със спиранията вероятно се е вземала за между три и четири часа, в зависимост от дължината на почивките. То си е било нещо като излет с открита кола, а и ритъмът на живот не е бил толкова синкопиран и истеричен, дори когато са бързали. 

Съдейки по разказа, всъщност сме само по-забързани. Иначе доста си приличаме с Бае Славе след толкова години...

Да, ние си правим илюзии, че прогресът ни променя. А това не е точно така. Оставаме си много силно привързани. Дори не бих казал “привързани”, защото това би зависело от нашия избор, а по-скоро завързани за модели на поведение, които възпроизвеждаме не докрай съзнателно.

Генетично ли е?

Може би отчасти, но повече е културно. Има някакво колективно несъзнавано, което е уловено в този роман и според мен заради това той много се чете. Гледа се много и представлението по същата причина. Става дума за представителен образ, с който интуитивно и безпроблемно се свързваме. Той е носител на нашия колективен опит. Даже не става въпрос за неща на рационално ниво. Разпознаването върви на нивото на архетипен български сюжет и герой. Нещо предзададено и възпроизведено в нас вижда себе си и историята на рода си. Виждаме, че сме същите като него и нищо не можем да направим по въпроса.

Иска ни се да си мислим, че сме автономни, че сме свободни, че сме непредопределени, а попадаме във все същите истории и играем все същите роли. Опитваме се да се измъкнем, да обновим обществото си чрез социално инженерство, да преустроим общността си и да я поставим на рационални релси, но нещо постоянно ни връща към колективното ни несъзнавано на помотващо се и побутващо се стадо, чакащо заколение.

А от време на време от това стадо случайно изпада по някой "козел на отпущението" и без време отива зян. И чрез тази процедура на посичане на заблудилия се козел съдбата напомня на стадото, че никой не бива да се изкушава да я дърпа за опашката. С този козел на отпущението хората винаги безпогрешно се идентифицират. Затова и си мисля, че Бае Славе е на път към статута си на литературен герой от националния канон. 

Бае Славе?

Бае Славе зер. Между другото, забележи - минаваме покрай Панчарево, където е и първата почивка в романа. Та Бае Славе, да... Той има някои митологични преимущества дори пред Бай Ганьо. Първо Бае Славе не е сатирично отчужден от нас. На него не гледаме изотгоре, с осъдителен патос и чувство за културно превъзходство. Той е обект на идентификация, не на отчуждение. Независимо, че не сме от неговата класа примерно и не сме точно на акъла му, гледаме на него като на някого, с когото можем да се идентифицираме и с когото можем да си поговорим. Независимо от пол, класа и даже политически и идеологически пристрастия. Ето той има много точно заявена ляво-центристка политическа ориентация, но от това не съм забелязал да става омразен на хора с други политически възгледи.

Като гледам този последен сняг по пътя, разбирам защо Бае Славе не е работил през късната есен и през зимата…

Представяш ли си да те брули този вятър в открит омнибус? Да ти пръска сняг в очите, а ти като пингвин да си цепиш напред все едно нищо не е станало? Гюрукът може отчасти да те запази от дъжд, но не може да спре въздушния поток и мигом ставаш на шушулка.  Крепостта "Урвич"! Тук Бае Славе спира и отива да пусне една вода. В нашето представление пък започва антрактът, но ние няма да спираме.

Знаеш ли, попаднах на мнение на една жена, която осъжда Бае Славе като женомразец, като човек, който тормози жена си. На мен ми се стори доста нелепо да осъждаш литературен герой. 

Важният въпрос тук е можем ли и трябва ли към произведенията на изкуството да предявяваме претенции за политическа коректност от този тип.

Или пък още повече: трябва ли ретроспективно да цензурираме по стандартите на днешната политическата коректност и на съвременните разбирания за пола историческите литературни образци? Ако започнем да правим това, бързо ще останем изобщо без литература.

Какво, ще се лишим от “неправилната” част от разказа за себе си ли? Или пък изобщо ще се лишим от всякакъв разказ за себе си, който не отговаря на моралната стандартизация, въвеждана от политиките на групова идентичност? 

Чамурлийското поле! Между другото, ако си от хората, които мислят, че природата няма как да бъде невзрачна, само хвърли едно око настрани. Не че искам да кажа нещо против природата, че е наша майка и прочие, ама… пустош, мъгла и кал. Колко ли ще е хубаво обаче в началото на лятото? Оттук до Самоков омнибусът спира само за да качи някой и друг пътник: Пасарел, разклона за Злокучене…

Добре де, в крайна сметка Бае Славе мрази ли жена си?

Да ти призная честно, Бае Славе всъщност не мрази жена си. Тъкмо напротив. И това, мисля си, е осезаемо за всяко човешко същество с елементарна проницателност. За всяко същество, което разполага със сетивата да го почувства.

Да си го кажем честно – ясно е, че няма как да наложим собствените си стандарти на хора, живели и умрели преди нас, нито пък има как да ги отделим от убежденията или предразсъдъците им със задна дата, за да може собственият ни свят да се сглоби по правилен начин. В този стремеж има някаква нездрава маниакалност.

Компенсаторен авторитаризъм спрямо миналото… В още по-голяма степен това важи за измислените персонажи, обитаващи грамотно изградена историческа фикция. Мисля си, че ако искаме Бае Славе да ни се яви от плът и кръв, трябва да приемем, че 20-те години на миналия век имат специфични кодове на социално поведение, свои класови и полови стандарти, че и предразсъдъци. Ако Бае Славе вземе да си коригира езика, да спре да попържа, да се вземе в ръце и да се подравни според нашите стандарти, художествената му убедителност ще изсъхне като чироз, а три четвърти от романа просто ще трябва да отидат в кошчето. Какъв би бил смисълът от такова аутодафе?


Влизаме в Самоков. Едвам пълзим…

За всички ли е театърът? Трябва ли хората да са подготвени преди да отидат на театър?

Театърът е за всички, които са готови да пътуват към него. Онези, които искат театърът да е веднъж завинаги пристигнал при тях, винаги ще срещат трудности с него. 

Докато четях романа, си мислех как ли щеше да изглежда София, ако комунизмът ни беше подминал. Минаваха ли ти подобни мисли?

Как щеше да изглежда в този случай София, много зависи от това в какви граници щеше да съществува България и щеше ли да попадне в периметъра на действие на Доктрината “Труман” и в частност на Плана “Маршал”. 


На пътя между боровете сме. Чамкория не е далеч. Тук някъде Бае Славе се принуждава да инсценира мнимата повреда на омнибуса и да спре да порови из мотора, докато измисли как да предупреди Джина за възникналата опасност. Някъде тук край пътя става и размяната на една ключова за сюжета табакера между двамата.

Скоро ще бъдем в Песако, старият център на Чамкория. Оттам, казват, още в османски времена хората от Самоков добивали пясък.

Приближаваме последната спирка на Бае Славе и започвам да се питам защо този толкова симпатичен герой не е пощаден от автора, как мислиш?

Самомнението, че можеш да избегнеш възгордяването, е възгордяване. С мисълта, че не дърпаш съдбата за опашката, дърпаш съдбата за опашката.

Пътуването е осъществено със сериозната подкрепа на AUDI и е в рамките на кампанията #излез.