Тихомир Стоянов | Interviewto

Тихомир Стоянов и животът на другите

Интервю Актуално

Когато семейният архив отива на боклука, а после на битака. Когато някой ги открие и се потопи в живота, за който разказват. Когато фотографиите са отбелязвали само важните моменти в живота на семейството и защо всъщност в тези важни моменти често присъства фикус.

Тихомир Стоянов и животът на другите


Когато преди няколко години попада на първите негативи на битака, той няма никаква идея, че това е началото на една огромна колекция. В един момент, когато започва да ги архивира и да ги брои, осъзнава че е горд собственик на 10 000 фотографии, а 2000 от тях са само семейни. Тогава му хрумва идеята, че вълненията на стотици непознати семейства, тяхното ежедневие и бит, биха могли да бъдат любопитни не само на него. С изложбата "Семейство Стоянови - изложба с намерена фотография" той слага началото на проект, който по-късно ще можем да разглеждаме под формата на фотокнига. 



Интервюто представя Тихомир Стоянов и неговото "Семейство Стоянови".

Хареса ми проекта ти. И аз понякога обичам да гледам снимки на непознати хора и да си представям неща за тях, да си измислям живот, отношения… Всъщност е доста воайорско. 

Когато намериш една снимка, тя не е твоя и не знаеш нищо за нея. Много лесно е да си измислиш история, да задвижиш въображението си. В началото  ходех на битака да си купувам всякакви неща и в един момент започнах да си харесвам някакви снимки - първо пейзажи от София, такава, каквато е била преди или  забавни снимки някакви. Но още тогава за снимки имаше "пазар" - колекционерите ги търсеха. Обаче аз не купувах снимките, а негативите. Фотограф съм и зная, че самият първоизточник съдържа най-доброто качество, пък и разказва историята от край до край - успешните кадри, сбърканите кадри, целият разказ. 

Кои бяха първите негативи, на които попадна?

Първите ми негативи бяха от БНТ Телевизионен театър, художествени портрети на артисти. Голям пазарлък беше да ги взема от жената на битака. Нищо, че нямаше представа какво ми продава.

Всъщност някой на битака знае ли какво продава под формата на негативи?

В 90% от случаите нямат никаква представа какво е това. Когато започнах да купувам негативите преди 5-6 години, те нямаха никаква стойност, дори почти не стигаха до битака. С годините създадох мрежа от хора, които ми се обаждат като намерят нещо - на боклука, при разчистване на мазета, тавани… 

…Въпреки че преди години отношението към фотографията е било много по-сериозно. Когато бях малка не всеки имаше фотоапарат. 

Така е, преди хората са обръщали сериозно внимание на това как да се наредят, да се нагласят, да са красиви, защото после тази снимка дълго време ще си я гледат и най-вероятно ще се помнят така, както са на нея. Особено снимките по студиата всички са пипнати. Имам един проект "Подарявам ти лика си", който е с такива снимки от студио, правени за паспорт или по специален повод. Тогава хората са се снимали 3-4 пъти в студио и тази снимка се е раздавала между роднини и приятели, с посвещение отзад. 

Тоест в момента ти правиш нещо като архив на любителската фотография в България. Дали някъде съществува нещо подобно?

"Насочи - щракни" е любителската фотография и до този момент в България нямаме такъв архив, което също ме амбицира да продължавам да събирам. Но съм срещал такива архиви в Париж, Холандия, Пекин, сигурно го има и на други места. 

Кои години обхваща твоя архив?

От 30-те до 90-те години на миналия век.

Значи все пак има и цветни фотографии.

Да, но цветната фотография идва много късно в България. През 80-те става по-достъпна и по-популярна по принцип. И цветна. 

В тези 6 десетилетия, които обхваща твоя архив, как са се променили хората? Освен модата, разбира се. 

По дрехите и прическите се познава много лесно кои години са. Има фрапиращи неща, особено по отношение на косите. Но основната разлика е, че преди години младите хора изглеждат много възрастни. Остарявали са много рано. Гледаш абитуриентски бал и виждаш добре облечени хора, но не можеш да повярваш, че са на по 18 години, изглеждат много по-стари.

В снимките, които ми прати да разгледам, видях снимка на мъртвец в ковчег и хора около него. Много е странно, побиха ме тръпки. Това една-единствена снимка ли е?

Не. Навремето (и то не чак толкова отдавна) цялата церемония около смъртта се е проследявала от фотограф - опелото, поклонението, погребението. Това е било огромно събитие. Покойникът е преседявал в къщата 24 часа, идвали са приятели, роднини и това също се е снимало. Особено хората в провинцията са били свикнали като че ли повече със смъртта. За тях не е било такъв шок и са следвали всички традиции. Имам цели албуми, които проследяват само погребението. 

Как хората позират на погребение? Това е много, меко казано, нетипично място, за да си красив, усмихнат, щастлив или каквото и да било...

Но е било възможност да се събере цялата фамилия. Снимат се с покойника, понякога около него, понякога покойникът е изправен пред тях, всички са сериозни, не мърдат. Но ако проследиш цялата лента, ще видиш как фотографът е запечатал и други моменти -  има снимки с децата, как се забавляват, играят наоколо, хората си говорят… Животът тече дори около смъртта. Не е било необичайно тогава край тях да има фотограф. И не само тук. На едни международни фотографски срещи разговарях с една рускиня - фотограф. Преди година-две е починала майка й и тази жена е знаела, че покрай грижите около погребението, покрай шока, ще пропусне този момент, истинското сбогуване и няма да си го спомня, няма да може да обърне внимание. И решава да наеме фотограф. Оказва, че при всичките й познати фотографи не може да намери никой, който да го заснеме (а говорим за Москва). Хората нямат опит, не искат да снимат подобно нещо, притесняват се и т.н. Но в търсенето попада на един възрастен пенсионер фотограф, за когото това изобщо не е проблем, той го е правил стотици пъти в миналото, има си и хонорар. Заснел го е и тя му е много благодарна. 

Освен че вече не снимаме подобни неща, по какво се различава любителската фотография от днешната?

Всъщност няма разлика, поводите за снимки за същите - пак си снимаме децата, красивите неща, които виждаме на почивка, важните моменти. Цялата любителска фотография е семейна фотография - раждането, абитуриентската, казармата, сватбата, почивките, всичко. И преди, и сега. 

Имаш ли любими снимки?

Дигитализирал съм 300 снимки на едно семейство например. И в първите копия децата са на 3, на 5, после на 10, на 15, после се женят, имат и те деца, после умират родителите, раждат се нови деца… И така, гледайки снимките, научавам толкова много неща за едно семейство - че са например от Тутракан, че бащата пътува често до София, че е съдия изпълнител и снима престъпления (има ги и тях на лентата) и изведнъж, като знаеш всичко това, някъде в лентата се появява нова снимка, която сякаш ти отваря нова врата към семейството и тогава се заглеждаш дълго. Шедьовър в една любителска снимка трудно може да се случи, трябва ти история. 

На изложбата ще представиш 37 снимки, избрани между около 2000. Имало ли е снимка, която от самото начало си знаел, че "влиза" в изложбата?

Да, няколко са. На една от тях е един пич с москвич, който е седнал върху него. Много емблематична снимка и за мъжа, и за социализма. Това всъщност е цяла серия - той се е снимал по всякакъв начин с този автомобил - в него, до него, върху него. С костюм. Успехът в един кадър. (смее се)


Сега пак хората се снимат с автомобили, цветя, скъпи вещи. Какво освен автомобила присъства често в снимките от миналото?

Всичко, както и днес е било свързано с това, с което измерваш успеха. Но често присъства фикус. Наистина. Виждаш, че това не е мястото на фикуса, но са го сложили там "за красота".

37 снимки. Какво ще видим на тях?

Ще разкажа един житейски цикъл, като започна с раждането и завърша със смъртта. Но реално моят проект е свързан с фотокнига и изложбата е една малка селекция, която ще покажа. 

Защо са "Семейство Стоянови"? Заради твоята фамилия ли?

Една от причините е, че исках да бъде популярна българска фамилия и хората да се разпознаят в нея. Но да, това е и закачка към моята фамилия. 

Кое е семейството на заглавната снимка? Защо избра именно тях?

Защото през цялото време си ги представям като едно много щастливо семейство - това са младоженци и кумове. Те са много интересни типажи - едновременно на ръба на соца и на времето отпреди това, все още го имат този буржоазен фасон. Така или иначе в тези снимки няма да видим репресия, не избирам да давам оценка на времето. Просто показвам животът на семейството. И нещата, които правят те, са забавни, така си представям. С изключение на погребението, разбира се. 

Ти публикуваш от време на време снимки в Instagram от този архив. Някой припознавал ли се е?

Все още не, но имам огромно желание някой да се разпознае. Това са изгубени архиви, някой не ги е оценил, но друга част от семейството вероятно би ги искало

А мислил ли си, че някой може да се разпознае и да не му хареса, че ползваш неговите снимки? Че би пожелал да изчезне от този архив?

Ще зачета неговото право. Но мисля, че хората вече не трябва да се притесняват. Аз искам да напиша история с тези снимки и да ги оставя във визуалното наследство на България. Пък и аз не показвам фотографии, представящи хората в лоша светлина, не ги иронизирам. Искам това "семейство", този проект да бъде свидетелство за времето, като разказ от първи лице, нережисиран.

Изложбата "Семейство Стоянови - изложба с намерена фотография" ще бъде открита на 8 февруари в 19 часа в Gallery Synthesis.