Мариус Куркински | Interviewto

Сезоните на Мариус

Интервю Актуално Театър Кино

Разговор за родителите, вината, греховете ни като деца, изкуплението им или неговата невъзможност. Разговор за деня, в който осъзнаваме, че родителите ни са нашите единствените и най-добри приятели. Докато са живи. За театъра, суетата, работата, истината и нейното търсене на сцената. За публиката и щастието да намериш себе си в професията.

Сезоните на Мариус


Интервюто, което ще прочетете, е по-скоро монолог. Не се налага да задавам много въпроси, мисълта му има своя посока. Виждаме се в първия астрономически ден на пролетта, а навън вали сняг. Мисля си за сезоните. За младостта и после - за помъдряването. За порастването. За моето, неговото, нашето. Ще ни пожали ли суетата, как ще посрещнем първите есенни лъчи и имаме ли вече сила да се изправим пред себе си !? След хиляди срещи с публиката, след урагани и затишия, опити и грешки, пред мен е кръстосал крак върху крак онзи човек, който видях за първи път в "Дамата с кученцето" и така срещнах театър, който до този момент не познавах. И до днес неговите представления за мен остават извън всякаква рамка, а ако тя трябва да бъде поставена, бих я нарекла "Театърът на Мариус".


В Деня на театъра Интервюто среща Мариус Куркински. 

В този пролетно-зимен ден се чудя разделяш ли живота си на сезони?

Не, по-скоро разделям периодите в живота си на представления. Иначе преди най-много обичах есента. Може би, защото тогава съм роден, а и есента беше като някакво стихване, като смирение от цялата лудост на лятото. Сега обаче с възрастта започнах да харесвам като че ли повече лятото, когато биологически идва студът отвътре, а и може би го свързвам с това, че тогава съм с баща ми във Варна. Нещо, което не съм правил в годините и го намирам за грешка. Сега почти цяло лято сме непрекъснато заедно. 

Странен е фактът, че много късно, в някакъв момент откриваме, че родителите ни всъщност са хора, не само наши родители. Че те имат случки, емоции, живот извън нас. 

Това е сериозен въпрос. За мен е трагичен момент в живота. Дадох си сметка, че откакто театърът ме подхвана като дете, съм наранил много хора. И особено тях, родителите си. Това е нещо, за което човек трябва много да мисли, да промени живота си, начина на съществуване. Аз лично започнах да мисля за това преди около 12 години. Слава богу, така успях да прекарам и няколко лета с майка ми, преди да си отиде.

И имам послание към младите хора - колкото е възможно да помагат на родителите си. Те са най-големите им приятели. Докато са живи.

Има и такъв разказ на Хайтов - "Докато са живи". И именно тогава трябва да им върнем любовта и всичко, което са дали. 

Родителите не искат нищо да им се връща. 

Може би е така, но чак сега си давам сметка - майка ми трудно ме е износила, лежала е за задържане, после съм бил в болница почти девет месеца и тя с мен… Какво ли е преживяла?

Най-големият ужас.

Не мога да си представя. И след тези девет месеца в болница са ме оставили на една докторка - Цоцоманова (лека ѝ пръст), която ме е излекувала по незнайно какъв начин. Оставили са ме, защото тя е изисквала това и почти не са знаели какво се случва с мен. На втората или третата седмица тя им казала: "Донесете му играчки!”. Това е означавало, че съм по-добре. И те са ми донесли едно лъвче. И си представям всичко това и после с каква неблагодарност се отнасяме към тях ние, младите. Заради нашите чувства, вълнения, заради нашата младост…

Лошото отношение към родителите ни често е грешка на младостта…

Така е, но такива са и Божиите заповеди: "Почитай майка си и баща си, за да ти бъде добре и да живееш дълго на Земята". Но докато проумеем това, причиняваме големи страдания. И как се прощават тези страдания?

Родителите не искат прошка. 

Майка ми не ме е докоснала с пръст, а баща ми ме удари само веднъж, но напълно заслужено, защото щях да запаля къщата. И винаги са били до мен. Когато видяха ориентирането ми към театъра, имаха такова желание да успея, да се занимавам с това. Майка ми лично ходеше да търси братя Райкови, които имаха школа, за да ме запише при тях. Такава подкрепа не може да ти даде никой друг. Божи дар е да си въведен в света чрез такива хора и такава любов. И аз съм много благодарен.

И наистина имам призив към младите: "Моля ви, имайте търпението да слушате съвети от родителите си, дори да ви звучат старчески понякога!

Не говорете непрекъснато вие, имайте уши за слушане, защото невъзможността да чуваш е типична за младостта и може да е гибелна!”

Ти на кого от двамата приличаш?

Аз имам и от двамата много неща. От баща ми специално съм взел много и физически, и като характер. Но тук, в това, което наследяваме от родителите си, виждаме подчинението си на Бога. Ти си следващото поколение, това обещание е дадено: "Наистина ще те благословя премного и ще те умножа и преумножа". И това, че се случва, е радостно. 

Много го мислиш това с греха май...

Няма ден, в който не мисля за това. И това не е оплакване, а живеене. И колкото повече се приближаваш със стъпки към Отвъдното, е задължително това да се помни, да го имаш като голям страх, като ужас, пред който предстои да се изправиш.

Като каза "приближаване", притеснява ли те остаряването?

Разбира се и е редно да бъде така. Чисто физически обаче.

Защото всичко това е част от Пътя. И смъртта, която предстои и това как ще дойде. Все по-спокоен се чувствам за това. Не че ще бъде лесно, но че ще трябва да минеш през него.

Снощи баща ми ми каза по телефона: "Колкото по-малко мислиш за старостта, се подмладяваш." Дори не зная защо ми го каза, аз никога не съм искал от него съвет за това.

Може би усеща, че си в тази фаза.

Да. Ние имаме много силна връзка. Нещо друго се случи наскоро. За първи път от много представления назад, преди няколко дни едно не мина добре. Може би не за зрителите, по-скоро за мен. Нормално е, случва се. И понеже с баща ми се чуваме след всяко представление, този път той ми каза: "Май нещо има днес, не е добре". Без да съм му казвал нищо, просто има много силна връзка с мен. Удивително е!

С годините по-добър актьор ли ставаш?

(смее се) Аз не мога да кажа така "добър актьор" и то за себе си, като гледам какви актьори има, особено с годините. Мисля си, че енергията на младостта е нещо съвсем друго и това безстрашно впускане като че ли носи много повече.

И като се гледам в моноспектаклите от преди години (”Дамата с кученцето" например) - ами това са страхотни скокове в пространството, които съм си позволявал и това го носи само младостта.

Но мисля, че и остаряването си има своите качества. Премисляш нещата. Но не зная дали ставам по-добър актьор. Гледам да избягвам все повече и колкото е възможно суетната част от професията и се прицелвам само във вършенето на работа, която е срещата с публиката, живият контакт, секундата, която преживяват с теб хората. Защото вече няма такива други места, където някой специално да ти дава цялото си сърце.

Затова и театърът няма да умре. 

Никога. Човек, за да има представление, ти дава цялото си сърце. Аз поне така подхождам и виждам, че при много актьори също е така. И от младите, и от по-възрастните. Говоря за нашите, българските актьори, защото аз съм регионален актьор. Не съм играл в чужбина, нямал съм такива амбиции и останах актьор в нашата страна.

За добро или за лошо?

За добро е сигурно. Така е станало, не мога да съдя. При мен няма "ако".

Аз съм много щастлив с живота си на сцената и с публиката. Това е голям дар, който имам.

И може би трябва да се изказва благодарност на Бог за това. И отделно на публиката, на хората, които отделят тези часове за теб, защото работят, стават в 7 часа, преживяват непоносими дни, но идват, плащат си билет и ти дават 2 или 3 часа от живота си. Това е ужасна взаимност. 

Взаимност. Това ли е добрият театър?

Точно това е. Не са премиерите, фестивалите, експериментите и новите форми.

Аз все повече се ужасявам от това - от търсенето на нови форми в театъра. Защото формата е намерена и това е словото. Театърът е словото.

Аз вярвам в това. Ако си избрал една пиеса, то ти си избрал слово, пропътувало много километри и много години, запечатало време от минали епохи. Този дар слово идва при теб и ти си задължен да го запазиш така, че зрителят, който не го е чел, да може да го разкаже на приятел или на дете. Да разкаже случката, гледайки твоето представление. Както е "Ромео и Жулиета". Двама влюбени от мразещи се семейства се влюбиха и умряха за любовта. Това е. Посланието на Шекспир - любовта в този съвършен вид не може да просъществува на земята. Тя умира по външни причини.

Доста твои колеги пробват и друг вид театър. 

Да, младите актьори пробват друг вид театър, но това са вече танцови представления. Те също са хубави, но за тях има балет, има опера, където може да се пее... А театърът трябва да търси големите теми за размаха на словото. С една-единствена тема. Човекът и Бога. И винаги това ще бъде темата. Всичко е в този контекст. 

Можеш ли да отидеш на представление и да си тръгнеш ако не ти хареса?

Да, вече си излизам, редовно дори. Затова и сядам скришно някъде накрая, за да не правя демонстрации и не казвам на колеги кога ще ги гледам. "Днес ще те гледам", като каже някой. Ама защо ми го казваш това?! За да мисля и за теб през цялото време? (смее се)

И наистина ли през цялото време мислиш за него?

Ако държа на човека, да. 

А би ли казал на някого, че не ти харесва нещо? Изобщо как е във вашите среди? Може ли да си кажете нещо, без да се притеснявате?

За средите не искам да говоря, защото е тежко. Има представления, в които се получава добра среда на репетиции. И аз много държа на това да няма война, да няма злоба и съм успявал да постигна това почти винаги. После, като станат по-известни актьорите, се опорочава всичко. Виждам ги като на война и се налага да им говоря като на деца. Театърът не е спорт, не е място за амбиции и надпревари. В него трябва възпитание и дисциплина, да не се навлиза в личното пространство на другия - и на сцената, и в живота. Това са важни изисквания. Поне така са ни учили нашите учители - и братя Райкови във Варна, и Коко (Азарян). Когато получих първия си аплауз като дете, без изобщо да очаквам, единият от братята Райкови ме чакаше зад кулисите, хвана ме за реверите и ми каза: "Да не помислиш сега, че си нещо повече от другите?”. И при Коко много се говореше за морала в професията ни. Може и да звуча като някакво театрално прачудовище, но аз държа на тези неща в театъра.

Като каза “конкуренция”, днес са наградите "Икар". Ти си номиниран за главна мъжка роля. Наградите не водят ли до конкуренция?

Не. В момента дори смятам, че би било по-суетно ако кажа: "Няма да отида на наградите". Освен това сега намирам за адекватни номинациите на Съюза. Не защото аз съм в тях, а защото гледам другите колеги. Има и по-възрастни, и по-млади актьори. Гледам ги и им се възхищавам. Мисля си: "Колко талант е излят!" Не ми се иска да ги споменавам поименно, защото ще прозвучи назидателно. И си мисля колко грешно е било да си въобразяваш, че съществува само твоят вид театър. А съм бил такъв в младостта.

И знаеш ли, говоря всички тези неща, защото театърът е смислен. Оказа се смислено нещо. А в България се оказа и съхранен. В момента в него се случва истински живот.

Театърът обучава в много посоки. Дава информация. Но е много важно на театър да не се ходи за търсене на плътско удоволствие и плътско съзерцание. Да го няма това в пиесите е много важно. Има си достатъчно други канали, където можеш да се нагледаш на какво ли не. Колкото по-малко се търси плътския карнавал в театъра, толкова по-добре. Искам поне моята посока да върви аскетично, за другите не мога да казвам. 

Театърът задава въпроси или дава отговори?

На мен той не ми даде въпроси и отговори. Мен театърът буквално ме въдвори в живота. Даде ми начин на живеене. За публиката не бих искал да е просто развлечение и коремен смях. Много се плаша от коремния смях, от това само да отидеш да се нахилиш на нещо. Има и такива посоки в нашия театър, аз не ги осъждам, защото пак е по-добре да влезе някой в театъра и да види актьор. Освен това актьорите, които завършват, не могат всички да бъдат във високото изкуство на двама-трима режисьори, които ще благоволят да те вземат в своите спектакли. В крайна сметка всички трябва да могат да живеят от работата си. В културните среди имаше един момент на нахъсване или едва ли не на забрана на подобни представления. Не! Публиката не е толкова глупава, тя разбира и складира в съзнанието си различните видове височина театър. И да, разбира се, че е хубаво театърът да задава въпроси, а не да дава отговори.

Кои са въпросите, които най-често си задаваш напоследък?

Моите въпроси в театъра напоследък са свързани с това, че трябва преоткриване. Сега не репетирам, само играя и това много ми липсва. Аз най-много обичам да репетирам с актьори. Това ми е най-любимото нещо на света - да стана сутрин и да знам, че имам репетиция. Щастлив съм, че станах режисьор и имам около 30 представления, 10 от които според мен са сполучливи и безкомпромисни в моята класация и моята самооценка. Въпросите, които си задавам, е как ще продължа в режисурата и какво ще искам от актьорите след тази пауза. Аз трябва да им предложа нещо ново.

Но най-вече напоследък си задавам лични въпроси, свързани с човека и Бога. Те обаче не могат да се решат, защото със сигурност зная, че с едно кратко мъдруване или след няколкодневен пост не можеш да премахнеш всички грехове, които си извършил и страдания, които си причинил. Това не може да се случи.

Но си мисля и че там трябва да намеря пътя към непрестанното мислене за покаянието, което все още е много далеч от мен. Смятам, че не бих зарязал театъра, защото съм имал и такива моменти. Може би докрай ще трябва да нося този кръст.

Преподава ли ти се?

Да, преподава ми се, но още не е дошло времето. 

Разбрах, че сега подготвяш филм?

Да. Подготвям филм по Николай Хайтов - "Засукан свят". От НФЦ имам подкрепа и за мен това е голямо изпитание. След "Сътресения", "Български разкази" и "Черното пиле", които направих, ми се иска с този филм да завърша цикъла другата година. Точно за 100-годишнината от рождението на Хайтов. 

Определено имаш работа. 

Така е. Давам си сметка, че имам много работа за вършене. Първо чисто човешката - на мен към Създателя.  И тогава да се върна в театъра, да репетирам с актьори, с нещо съвсем ново. Поне с някаква надежда, която не е умряла в мен.