Жил Парис | Interviewto

Жил Парис и "Животът ми като Тиквичка"

Интервю Актуално Литература

"Лежа дълго в тревата и гледам облаците. Търся главата на баща ми да ми каже какво да правя. Не убих небето. Само пробих облаците, от които вали нещастие или пък татко ми изпраща сълзи, за да измие кръвта от домашната роба на мама. Най-напред си мисля, че тя се преструва на заспала, макар че не обича шегите, особено след злополуката."

Жил Парис и "Животът ми като Тиквичка"


"Животът ми като Тиквичка" ме привлича още първия път, когато я виждам в една книжарница. От корицата ме гледа полу-анимационно, полу-пластелинено момче с огромни очи и синя коса (по-късно разбирам, че това е героят от филма към книгата). Разлиствам я и се зачитам. Главният герой по нелепа случайност убива майка си още в началото, за да започне истинската история на живота му. 


Няколко месеца по-късно научавам, че авторът на книгата Жил Парис е в България, за да участва в Детския литературен фестивал. Разбирам, че започва кариерата си като писател с "Мама и татко са мъртви". Не мога да пропусна среща с човек, който убива родителите на всичките си невръстни герои и се запътвам към Младежкия театър, където един французин е на път да даде първото си интервю на английски. 


Интервюто представя Жил Парис и "Животът ми като тиквичка".

Първият път, когато видях "Животът ми като Тиквичка", си помислих, че е за деца. Зачетох я, за да я купя за моите. Някъде около третата страница момчето убива майка си. Та, реших да не им я взимам. Последно, детска ли е книжката или за възрастни?

По принцип тя не е за деца, а за възрастни. Но съм щастлив, защото покрай нея пътувах много по света, както и във Франция, и разбрах, че я четат и много деца. Филмът е друго нещо - той е направен наистина за по-малки деца. Сменили са някои неща в историята, но разбирам - трудно е да обясниш как едно момче може да убие майка си, дори не нарочно. Затова във филма тя пада по стълбите. И понеже ме попитахте - в Италия например съм в графата “детски писатели”, което не е така според мен. И това е много смешно.

И тук в момента сте поканен на детски фестивал.

О, да, така е (смее се). Като разделяме литературата на такава за възрастни и такава за деца, не бива да забравяме нещо -  ние, възрастните не мислим като децата. Например първата ми книга се казва "Мама и татко са мъртви" и това заглавие звучи много депресиращо за възрастните, направо ужасно. Защото е много реално. Но когато се срещнах с децата в училищата да говорим за книгата, установих, че на тях това заглавие им се вижда ужасно смешно. Освен това, децата са любопитни и задават много въпроси. На някои от тях имаме отговор, на други - не, на трети можем да отговорим, но е много трудно. И да не забравяме нещо много важно - детето, което днес е на 9, е много различно от детето, което беше на същата възраст по мое време или дори преди 10 години. На тази възраст аз не знаех нищо. Нищо. А днес те знаят всичко. 

Като казахте, че децата не мислят като нас, се сетих нещо друго. Вашият герой Тиквичка осъзнава, че майка му има проблеми с алкохола, но не говори за това с драма или като за нещо ужасно важно. Говори като за нещо нормално, като част от живота. 

Да, той не съди. На 10 години децата не съдят, те се опитват да разберат. Тогава те са истински толерантни. Съденето идва по-късно. Те приемат неща, които ние не приемаме, защото все още нямат предразсъдъци.  

Затова ли разказвате от негово име? За да не съдите?

В книгите си говоря за наистина тежки неща - болести, смърт, разведени родители… И ако говоря за тези неща като възрастен, ще е съвсем различно.  Езикът на деветгодишните е много визуален, понякога е ужасно смешен, друг път те кара да плачеш. Точно като живота. 

И първата ви книга "Мама и татко са мъртви" разказвате историята на две деца...

Тя е малко аморална. Кратка фикшън история. За две деца, които се опитват да си намерят други майка и баща, защото техните умират. Опитват се да си намерят ново семейство. Да изберат. И те ще срещнат много възрастни в тази история и ще решават дали те стават за родители или не. И накрая ще намерят подходящите.

Какво е това с мъртвите родители? Убивате ги постоянно във вашите книги…

Няма нищо лично (смее се). Ако пишеш за семейството с всичките му там членове - майка, баща, деца -  тогава на кого му пука?! Винаги трябва да има нещо драматично в писането. 

Кой пръв прочете "Животът ми като Тиквичка"?

Съпругът ми. 

И какво каза?

Беше годината, в която се срещнахме. Аз му давах различни глави, разбъркано и за него беше доста трудно да разбере за какво става въпрос (смее се).

Да Ви призная, аз си поплаках на няколко сцени, докато я четох. Та се питам, Вие плачете ли докато пишете?

Да. Особено сцената, в която Коржет мисли, че са забравили рождения му ден. И той говори с всички и никой не споменава за рождения му ден. Наистина е сърцераздирателно - че на никой дори не му пука за твоя празник. Разбира се, накрая се оказва, че не е точно така, но много сълзи излях (смее се).